Този мъж не бе мускулест и тъжен, а строен, с изражение на мечтател. И неустоим. Трябваше й още миг, докато умът й заработи отново, но бързо се опомни.
— Хей! Ти навярно си Харпър. Много приличаш на майка си. Досега не сме се виждали, защото никога не си там където съм аз. Просто се разминаваме. Аз съм Хейли. Братовчедката Хейли от Литъл Рок. Навярно майка ти е споменала, че работя тук.
— Да, да.
Нима можеше да каже нещо друго? Сякаш изведнъж бе загубил разсъдъка си. Чувстваше се като ударен от гръм.
— Сигурно обожаваш работата тук? Аз вече я обожавам. Има толкова интересни неща, а клиентите са много мили. Стела е просто невероятна. Майка ти е… нещо като богиня за мен, толкова съм й благодарна за шанса, който ми даде.
— Да. — Харпър потръпна. Нима бе възможно да се държи по-глупаво? — Страхотни са и двете. Всичко е страхотно. — Явно бе възможно. По дяволите, чувстваше се толкова уверен, когато разговаря с жени. Обикновено. Но тази сякаш му бе причинила мозъчно сътресение. — Имаш ли… нужда от нещо?
— Не. — Хейли му се усмихна озадачено. — Помислих си, че ти имаш нужда от нещо.
— Аз? От какво?
— Не зная. — Тя сложи ръка на очарователния си корем и избухна в искрен гръмогласен смях. — Ти влезе тук.
— Да, точно така. Не, нищо. Чао засега. Трябва да продължа работата си.
Бързаше да излезе на чист въздух, където би трябвало отново да може да диша.
— Радвам се, че се запознахме, Харпър.
— Аз също.
Хвърли поглед назад към нея, докато вървеше към вратата, и видя, че отново е долепила нос до стъклото.
Навън Стела спринтира през паркинга. Извика два пъти и отговорът бе поглед и разсеяно махване с ръка. Напиращият гняв се отприщи в мига, в който стигна до купчината плочки.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Играя тенис. На какво ти прилича?
— Изглежда, сякаш товариш материал, който не си поръчал и не си получил разрешение да вземеш.
— Така ли? — Лоугън вдигна още няколко плочки — Знам, че бекхендът ми е зле. — Пикапът се разклати, когато добави новия товар. — Хей!
За нейно удивление, той се наведе към косите й и ги докосна с носа си.
— Друг шампоан. Хубав е.
— Престани да душиш.
Стела го перна по брадичката и се отдръпна.
— Не мога да се сдържа. Стоиш тук, а не страдам от липса на обоняние.
— Този материал трябва да бъде описан.
— Да, да, да. Добре, добре, добре. Ще дойда и ще се погрижа за това, след като го натоваря.
— Трябваше да го направиш, преди да товариш.
Зелените му очи се приковаха в нея.
— Голяма напаст си, Червенокоске.
— Така и трябва да бъде. Аз съм управителят.
Това го накара да се усмихне, да побутне слънчевите си очила надолу и да я изгледа над тях.
— Много си добра в това отношение. Погледни нещата от следната гледна точка: плочките са складирани на път за офиса. Като натоваря първо, а после вляза, всъщност ще спестя време. — Усмивката му стана самодоволна. — Мисля, че е важно, ако говорим за рационално разпределение на човекодните. Замълча за миг, облегна се на пикапа и я огледа от главата до петите, преди да вземе следващата партида. — Докато стоиш тук и ме гледаш, губиш време и вероятно намаляваш ефективността на своите човекодни.
— Ако не дойдеш да оформим документацията, Кътридж, ще те издиря.
— Не ме предизвиквай.
Забави се, но все пак отиде.
Обмисляше какво друго да стори, за да подразни Стела. Когато бе ядосана, очите й придобиваха цвят на тексаски метличини. Влезе в офиса и видя Хейли.
— Здравей.
— Здравей — отвърна тя и се усмихна. — Аз съм Хейли Филипс. Роднина на първия съпруг на Роз. Работя тук отскоро.
— Лоугън. Приятно ми е. Не позволявай на тази янки да те сплашва. — Кимна към Стела. — Къде са свещените формуляри и ритуалният нож, за да си прережа някоя вена и да ги подпиша с кръвта си?
— В моя офис.
— Аха. — Но не побърза да я последва. — Кога очакваш бебето? — обърна се той към Хейли.
— През май.
— Добре ли се чувстваш?
— По-добре от всякога.
— Радвам се. Тук през повечето време е приятно да се работи. Добре дошла на борда.
Тръгна с нехайна походка към офиса на Стела, където тя вече бе седнала пред компютъра и бе извикала формуляра на екрана.
— Аз ще попълня този за по-бързо. В онази папка има цял куп. Вземи я. Трябва само да напишеш каквото е необходимо, с дата, име и подпис. Намини да ги оставиш.
— Аха.
Огледа се. Бюрото бе разчистено. Нямаше никакви кашони и папки по пода и столовете.
„Ужасно“, помисли си Лоугън. Щеше да му липсва предишният хаос.
— Къде са всички неща, които бяха тук?
— Където им е мястото. Онези плочки са четиридесет на четиридесет сантиметра, номер А–23, нали?
— Точно така. — Взе снимката в рамка от бюрото й на която бяха синовете й и кучето им. — Изглеждат чудесно.
— Да. За лична употреба ли са плочките или за някой от обектите в списъка?
— Ще се отпуснеш ли някога, Червенокоске?
— Не. Това не е присъщо за янките.
Лоугън облиза устни.
— Хм!
— Знаеш ли, писна ми да ме наричат „янки“, сякаш съм същество от друга планета или страдам от някаква болест. Половината от клиентите, които влизат тук, ме оглеждат, като че ли съм извънземно, което може би не идва с мир. Преди да стигнем до бизнеса, се налага да им обяснявам, че съм родена тук, да отговарям на куп въпроси защо съм напуснала щата и от кой род съм. Дойдох от Мичиган, не от Луната, а войната между Севера и Юга е свършила доста отдавна.
— Не и за жителите на щатите от тази страна на границата „Мейсън-Диксън“, скъпа. Струва ми се, че не е толкова трудно да се отпуснеш, когато си ядосана.
— Не ме наричай „скъпа“ с този провлачен южняшки говор.
— Знаеш ли, Червенокоске, така ми харесваш повече.
— О, стига! Плочките. За лична употреба или за обект?
— Е, зависи от гледната точка. — Сега имаше достатъчно пространство и той се облегна с хълбок на ръба на бюрото. — За една приятелка са. Поиска пътека в градината си и ще й направя тази услуга без заплащане за труда. Казах й, че ще взема материали и ще й занеса касовата бележка от центъра.
— Ще ги впиша за лична употреба с намалението, което ти се полага като човек от персонала. —
