Синя далия

Зачатка по клавишите. — Колко плочки?

— Двадесет и две.

Натисна още няколко клавиша и му каза цената на дребно, със и без отстъпката.

Впечатлен, колкото и да не му се искаше да признае, Лоугън докосна монитора.

— Да не би тук вътре да е затворен някои гениален математик?

— Просто едно от чудесата на двадесет и първи век. Ще откриеш, че е по-бързо, отколкото да смяташ на пръсти.

— Не зная. Доста добър съм с пръстите. — Забарабани с тях по бедрото си и прикова поглед в лицето й. — Трябват ми три бели борчета.

— За същата приятелка ли?

— Не. — Усмивката му бе дяволита и ослепителна. Щом беше решила, че под „приятелка“ има предвид „любовница“, нека мисли така. Нямаше смисъл да й казва, че плочките са за госпожа Кингсли, учителката му по английски език в десети клас. — Борчетата са за клиент. Роланд Гупи. Да, като декоративните рибки. Може би името му фигурира някъде в безбройните ти мистериозни файлове. През есента работихме по проект за него.

На масата до стената имаше наполовина пълна кафеварка и той стана да си налее чаша кафе.

— Чувствай се като у дома си — сухо каза Стела.

— Благодаря. Препоръчах бели борове като щит срещу вятъра. Отначало запелтечи. Трябваше му доста време, за да реши, но вчера ми се обади у дома. Казах му, че ще ги откарам и засадя.

— За това ще попълним отделен формуляр.

Опита кафето. Не беше лошо.

— Така си и знаех.

— Само плочки ли вземаш за лична употреба?

— Може би. За днес.

Стела разпечата формуляра и започна да попълва нов.

— Значи три бели борчета. Колко големи?

— Два метра и половина.

— С вързани корени?

— Да.

„Чат-чат-чат — помисли си той с удивление — и готово“, забеляза красивите й пръсти. Дълги и тънки, с лъскав лак на ноктите в нежния цвят на розови венчелистчета.

Не носеше пръстени.

— Нещо друго?

Лоугън потупа по всичките си джобове и най-сетне извади лист хартия.

— Ето за колко му казах, че ще свърша работата.

Стела добави труда, изчисли окончателната цена и разпечата три копия, докато той пиеше от кафето й.

— Име и подпис — каза му тя. — Едно копие за моя архив, едно за твоя и едно за клиента.

— Разбрано.

Когато взе химикалката, тя махна с ръка.

— О, почакай да донеса ножа. Коя вена възнамеряваше да си прережеш?

— Добре. — Лоугън кимна към вратата. — Страхотна е.

— Хейли? Да, така е. Но твърде млада за теб.

— Не бих казал „твърде“. Въпреки че предпочитам жени с малко повече… — Замълча и отново се усмихна. — Да кажем, преживели и превъзмогнали повече.

— По-мъдри.

— Децата ти срещат ли трудности в училище?

— Моля?

— Замислих се за това, което каза по-рано. Че тук те наричат „янки“.

— О! Може би малко, но на повечето други деца им се струва интересно, че са дошли от Севера и че са живели близо до едно от най-големите езера. И двете им учителки са показали на класовете къде се намира на картата. — На лицето й се изписа умиление. — Благодаря, че попита.

— Харесвам хлапетата ти.

Лоугън подписа формулярите и се усмихна, когато тя буквално изскимтя, докато гледаше как нехайно сгъва своите екземпляри и ги пъха в джоба си.

— Следващия път би ли изчакал, докато излезеш навън, преди да направиш това? Истинско мъчение е да те гледам.

— Няма проблем — Може би заради по-различния тон или промяната в изражението й и усмивката, с която бе заговорила за децата си, и навярно по-късно щеше да се пита дали не е полудял, но се поддаде на импулса. — Ходила ли си в „Грейсланд“?

— Не. Не съм голяма почитателка на Елвис.

— Шшт! — Ококорил очи, хвърли поглед към вратата. — Тук е престъпление да говориш така. Подлежиш на глоба и лишаване от свобода или — в зависимост от волята на съдебните заседатели — публично бичуване.

— Не съм чела тази точка от наръчника за поведение в Мемфис.

— Напечатана е с дребен шрифт. Значи ще те заведа. Кога е свободният ти ден?

— Аз… зависи. Ще ме заведеш в „Грейсланд“?

— Тук няма да те оставят на мира, докато не посетиш „Грейсланд“. Избери си ден и ще се постарая да нямам ангажименти.

— Опитвам се да разбера какво целиш. На среща ли ме каниш?

— Не бих отишъл толкова далеч. По-скоро опознаване между партньори. — Лоугън остави празната си чаша на бюрото й. — Помисли си и ми се обади.

Беше твърде заета, за да мисли за това. Не може просто да отскочи до „Грейсланд“. Дори и да имаше възможност и да изпитваше странно необяснимо желание, не би отишла там точно с Лоугън.

Фактът, че е впечатлена от работата му… е, добре, и от физиката му, не означаваше, че го харесва и желае да прекара част от свободното си време в неговата компания.

Но не преставаше да се пита защо я покани. Може би беше номер, местен ритуал за посвещаване на една „янки“. Да я заведе в „Грейсланд“, да я изостави сред гора от сувенири с лика на Елвис и да се забавлява, докато гледа как се лута и търси изхода.

Или може би със странния си начин на мислене бе решил, че да я свали е по-лесен начин да се избави от нововъведената й система, отколкото да спори с нея.

Но не се беше държал, сякаш я сваля. Не точно. По-скоро й бе отправил поканата като приятел, импулсивно и на шега. И бе попитал за децата й. Нямаше по-бърз начин да преодолее задръжките й, да проникне през защитната й броня, от искрения интерес към момчетата.

Щом искаше да са приятели, единственото разумно и честно решение беше да се държи с него по същия начин.

Впрочем, кой бе най-подходящият тоалет за „Грейсланд“?

Не че възнамеряваше да отиде. Все пак беше разумно да е подготвена. За всеки случай.

В Трета оранжерия, докато наблюдаваше как Хейли полива новия разсад, Стела се замисли как да постъпи.

— Ходила ли си в „Грейсланд“?

— О, разбира се. Това са импациенси, нали?

Погледна младите растения.

— Да. Наричат ги „Бизи Лизи“. Вървят доста добре.

— Тези също са импациенси. От Нова Гвинея.

— Точно така. Наистина усвояваш бързо.

— Е, разпознавам ги по-лесно, защото съм засаждала от тях. Както и да е. Веднъж посетих „Грейсланд“ с приятели, когато учех в колежа. Готино е. Купих си картонче за отбелязване на страници с лика на Елвис.