Синя далия

Не зная какво стана с него. „Елвис“ е форма на думата elvin, означава „елф приятел“. Странно, нали?

— По-странно ми се струва това, че го знаеш.

— Чух го случайно някъде.

— Добре. Какви са изискванията за облекло?

— Мм? — Хейли се опитваше да разпознае друго растение по формата на листата. Бореше се с изкушението да погледне етикета на колчето. Мисля, че няма такива. Всеки отива облечен както иска. С джинси или нещо подобно.

— Значи неофициално.

— Да. Харесва ми как мирише тук. На влажна почва.

— Значи си направила верен избор на кариера.

— Би могло да се нарече „кариера“, нали? — Ясните й сини очи се насочиха към Стела. — Мога да стана добра в тази професия. Винаги съм мечтала да ръководя собствена фирма. Представях си книжарница, но това донякъде е същото.

— В какъв смисъл?

— И тук се предлагат нови издания и класика. Има различни жанрове. Едногодишни, двугодишни, многогодишни, храсти, дървета и треви. Влаголюбиви и сенколюбиви растения. Ето какво имам предвид.

— Знаеш ли, права си. Не ми бе хрумнало да погледна нещата от този ъгъл.

Обнадеждена, Хейли тръгна между редовете.

— Човек изследва и се учи — също както от книгите. Ние, персоналът на центъра, се опитваме да помагаме на хората, като им предлагаме неща, които ги карат да се чувстват щастливи или поне доволни. Да засадиш растение е като да разтвориш книга, защото и в двата случая поставяш ново начало. Градината е като библиотека. Мога да стана добра.

— Не се и съмнявам.

Обърна се и видя Стела да й се усмихва.

— Когато стана добра, вече няма да бъде просто работа. Засега ми е достатъчно, но искам нещо повече от чек за заплата всеки месец. Не говоря само за парите… е, добре, и те не са без значение.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Искаш това, което Роз вече е постигнала. Да намериш своето място и да се чувстваш удовлетворена. Да пуснеш корени… — Стела докосна листата на едно младо растение. — … и да разцъфтиш. Знам, защото и аз се стремя към същото.

— Но ти вече го имаш. Толкова си умна и винаги знаеш какво да правиш. Отглеждаш две страхотни деца и заемаш отговорна длъжност тук. Работила си, за да я получиш. А аз едва започвам.

— И нямаш търпение да напреднеш. Също като мен на твоята възраст.

На лъчезарното лице на Хейли се изписа насмешка.

— Да, а сега си грохнала старица.

Стела избухна в смях и отметна косите си назад.

— По-голяма съм от теб с близо десет години. Много неща могат да се случат и да се променят за едно десетилетие. В някои отношения и аз едва започвам, и то цяло десетилетие по-късно от теб. Съвсем наскоро пресадих себе си и двете си скъпоценни издънки тук.

— Обзема ли те страх понякога?

— Всеки ден. — Стела положи ръка на корема й. — Това е неизбежна част от приспособяването към новата почва.

— Радвам се, че тук има с кого да разговарям. Въпреки че сте били омъжени, когато сте го преживели… и двете с Роз имате опит като самотни родители. Знаете неща, които биха ми помогнали. Полезно е да имам до себе си две жени, които ги знаят и са готови да ги споделят с мен.

Хейли свърши с поливането и спря водата.

— Е — полюбопитства тя, — значи си решила да отидеш в „Грейсланд“?

— Не знам. Може би.

След като възложи на екипа си подготовката на терасата за Гупи и засаждането на борчетата, Лоугън се зае да нарежда плочки в двора на възрастната учителка. Нямаше да му отнеме много време и следобед щеше да наобиколи другите си обекти. Обичаше да снове между няколко места. Беше свикнал.

Ако се посветеше изцяло на един проект, би го завършил твърде бързо и не би имал време за много гениални хрумвания и внезапни приливи на вдъхновение. Нищо не можеше да се сравни с миговете, в които получаваше просветление какво може да сътвори с ръцете си.

Можеше да подобри нещо създадено или да смеси старо с ново, за да се получи по-различно цялостно творение.

Бе възпитаван да уважава земята и капризите на Природата, но по-скоро от фермерска гледна точка. Когато човек е отраснал в малка ферма и е работил, борейки се със земята, разбираше какво е тя. Или какво би могла да бъде.

Баща му също обичаше земята, но по различен начин според Лоугън. Беше изхранвал семейството си благодарение на нея и когато най-сетне бе склонил да я продаде, им осигури завидно състояние.

Лоугън не можеше да каже, че фермата му липсва. Искаше нещо повече от засята нива и тревоги за пазарните цени на житото. Но изпитваше нужда да върши работа, свързана със земята.

Навярно беше загубил част от тази магия, когато живя известно време на север. Твърде много сгради, твърде много бетон, твърде много ограничения за него. Така и не успя да свикне с климата и културата там, както и Рей — да се аклиматизира тук.

Не се беше получило. Въпреки усилията и на двамата да съхранят връзката си, бракът им просто бе свършен.

Затова се бе завърнал в родния си край и най-сетне, след предложението на Роз, бе намерил своето място в личен, професионален и творчески план. Чувстваше се удовлетворен.

Постави очертания за следващия участък от пътеката и отново хвана лопатата.

За пореден път я заби в почвата.

Какво си въобразяваше? Беше я поканил да излезе с него. Можеше да го нарича както желае, но когато един мъж канеше жена да излязат заедно, това си беше любовна среща.

Нямаше никакво намерение да започва връзка с неизменно праволинейната Стела Ротшилд. Не беше негов тип.

Е, добре, беше. Залови се да разрохква пръстта между очертанията, за да я подготви за заравняване и поставяне на черен найлон. Не бе срещал жена, която да не е негов тип.

Просто харесваше породата. Млади и стари, селски момичета и изтънчени гражданки. С ум като бръснач или наивни хубавици — почти всички привличаха вниманието му.

Дори се беше оженил за една от тях, нали? Това се оказа грешка, но човек никога не преставаше да се учи.

Може би досега не си бе падал особено по типа жени, които държат на всяка цена да стане тяхното. Но винаги имаше първи път, а Лоугън обичаше новите изживявания. Вторият и третият път вече изтощаваха нервите на един мъж.

Но той не изпитваше влечение към Стела.

Е, добре, изпитваше. Леко. Изглеждаше привлекателна жена със стройно тяло. А тези коси… Едва устояваше на изкушението да ги погали — само от любопитство дали допирът до тях е така възбуждащ, както и видът им.

Но това не означаваше, че иска да се среща с нея. Достатъчно трудно беше да работят заедно. Тази жена имаше правило, ред или някаква проклета система за всичко на света.

Може би и в леглото бе така. Може би имаше напечатан правилник с точки и подточки, задължения и забрани, придружени с длъжностни характеристики.

Трябваше й малко спонтанност, нарушение на строгия ред в живота й. Не че изгаряше от желание той да е човекът, който ще й предложи това.

Просто тази сутрин му се бе сторила адски красива, а уханието на косите й — неустоимо. Освен това на