— О, моля те!
Дейвид изпра кърпата, изцеди я и я окачи на ръба на мивката да изсъхне.
— Само като дете, но я видях няколко пъти, когато гостувах тук с преспиване. Отначало адски ме плашеше, просто свикнах с присъствието й. Можеш да попиташ Харпър. Той я е виждал доста често.
— Добре. Чий дух предполагаш, че витае в тази къща? — Стела тръсна ръце, когато чу забързан тропот по стълбите. — Чао.
Опитваше се да забрави и от време на време успяваше погълната от работата си. Но мислите отново се промъкваха в съзнанието й и не й даваха покой, както и приспивната песен на призрака.
Около обяд остави Хейли да засажда луковици в сандъчетата, а Руби да работи в офиса, грабна бележник и се запъти към оранжерията за присаждане.
„С един куршум — два заека“, помисли си.
Днес звучеше музика от Рахманинов. Или Моцарт? От когото и да беше, партиите на флейтите и цигулките бяха изсвирени с голяма страст. Мина покрай работните маси, инструментите, чувалите с пръст и торове.
Откри Харпър на маса в далечния край, пред купчина десетсантиметрови кофички, няколко кактуса за разсаждане и тавичка с щипки за пране, ластици, лико и буркан с денатуриран спирт.
— Какво ще правиш с този коледен кактус?
Харпър продължи работата си с ножа, докато успя да отдели кактусова издънка. Стела забеляза, че има красиви ръце. С дълги пръсти на пианист.
— Клинообразна върхова присадка явно. Трудно е, но е най-подходящият метод за този вид заради плоските стъбла. Стандартен ли ще бъде или хибрид?
Той направи вертикален разрез и отново не отговори.
— Интересувам се, защото…
Когато сложи ръка на рамото му, Харпър подскочи с приглушен вик, залитна и се блъсна в масата зад себе си.
— Мамка му! — Хвърли ножа и засмука порязания си пръст. — Мамка му! — повтори той и със свободната си ръка свали слушалките от главата си.
— Извинявай! Толкова съжалявам! Дълбоко ли е? Нека погледна.
— Само драскотина. — Извади пръста от устата си и нехайно го отърка в изцапаните си дънки. — Далеч не е така фатално, както сърдечния удар, който ти току-що предизвика.
— Дай да видя палеца ти. — Стела сграбчи ръката му. — Замърси раната.
Когато я видя да хвърля поглед към спирта, той светкавично издърпа ръката си.
— Не си го и помисляй.
— Е, трябва поне да се дезинфекцира. Искрено съжалявам. Не видях слушалките. Мислех, че ме чуваш.
— Всичко е наред. Няма страшно. Класическата музика е за растенията. Ако аз я слушам твърде дълго, ще ми се доспи.
— Аха. — Стела повдигна слушалките и доближи едната до ухото си. — „Металика“?
— Да. Моята представа за класика. — Плахо погледна към бележника й. — Какво има?
— Надявам се да разбера какво ще приготвиш за голямото откриване на сезона през следващата седмица и дали на този етап би искал да преместим нещо в оранжерията за разсаждане.
— О… — Харпър се огледа наоколо. — Доста неща може би. Водя дневник за развитието на растенията в компютъра.
— Много добре. Би могъл да ми дадеш копие. Най-добре на дискета.
— Да, разбира се. Почакай. Премести табуретката си до компютъра.
— Не е нужно да го правиш точно сега, когато си зает с по-важна работа.
— Ако не го направя сега, после ще забравя. — С възхитителна бързина леко замърсените му пръсти пробягаха по клавишите. Пъхна една дискета в устройството. — Слушай, не искам да изнасяш нищо оттук в мое отсъствие.
— Няма проблем.
— Как се справя… Хейли?
— Тя е отговор на молитвите ми.
— Наистина ли? — Харпър взе кутия кока-кола и припряно отпи глътка. — Нали не вдига тежки неща и не стои близо до отрови?
— Разбира се. В момента засажда луковици.
— Заповядай.
Подаде й дискетата.
— Благодаря, Харпър. Това улеснява живота ми. Никога не съм присаждала коледен кактус. — Стела пъхна дискетата в бележника си. — Може ли да погледам?
— Да. Искаш ли да опиташ? Ще ти давам указания.
— С удоволствие.
— Нека довърша този. Виж, отделям пет-шестсантиметрово разклонение с разрез точно в основата. Отрязал съм пет сантиметра от върха на приемното растение. Преди да порежа пръста си…
— Съжалявам.
— Не ми се случва за първи път. Направих прецизен разрез в участъка на проводящата тъкан.
— Видях.
— По-нататък отстраняваме ивици ципа от двете страни на основата на издънката, заостряме края и оголваме проводящата тъкан. — Дългите му красиви пръсти действаха уверено и търпеливо. — Виждаш ли?
— Мм! Много си сръчен.
— Лесно се научих. Мама ми показа как се поставят присадки. Ашладисахме една декоративна череша, когато бях на годините на Люк. Сега ще наместим резника върху разреза на приемното стъбло. Оголените тъкани и на двете трябва да бъдат в контакт и повърхностите да прилепват възможно най-плътно. Използвам дълъг кактусов бодил…
Взе един от тавичката и го провря през областта на съчиняване.
— Стабилно и естествено.
— Аха. Не обичам да ги привързвам с лико. Разхлабените щипки са по-добри. Прихващат точно там, където е съединяването, и държат здраво, без да притекат твърде силно. Почвата е две трети кактусова, смесена с фина песъчлива. Подготвил съм я предварително. Ще сложим нашето ново бебе в саксията и ще посипем пръстта с малко ситен чакъл.
— За да остава влажна, но не мокра.
— Точно така. После ще залепим етикет и ще го поставим на проветриво място, където няма да бъде изложено на пряка слънчева светлина. Двете растения трябва да се съединят за около два дни. Искаш ли да пробваш?
— Да. — Стела седна на табуретката му, след като той я освободи, и започна внимателно да изпълнява указанията му. — Тази сутрин Дейвид ми разказа легендата за къщата.
— Добре. — Очите му не откъсваха поглед от ръцете й и растението. — Разрезът трябва да е много прецизен. Каква легенда?
— Нали знаеш, за призрака.
— А, да, блондинката с тъжните очи. Пееше ми, когато бях дете.
— Стига, Харпър!
Той сви рамене и си взе нова кутия кока-кола.
— Искаш ли? — Разклати кутията. — В хладилната чанта има още.
— Не, благодаря. Твърдиш, че някакъв призрак е идвал в стаята ти да ти пее?
— Докато станах на дванадесет-тринадесет години. Както и при братята ми. Но когато навлезеш в пубертета, престава да идва. Сега трябва да прикрепиш присадката.
Тя прекъсна работата си и хвърли поглед към лицето му.
— Харпър, нали се смяташ за учен?
