казвам: Хей, вижте гърдите ми?
— Не. — Смеейки се, Хейли отмести ръцете й. — Стига! Имаш страхотни гърди.
— Неспокойна съм. Глупаво е, но съм неспокойна. Мразя да се чувствам така, което се случва рядко.
Дръпна ръкава на пуловера й и го приглади.
— Защо хората неволно правят неща, които мразят.
— Просто една следобедна разходка. — Хейли не употреби думата, започваща със „с“. Вече бяха разговаряли по въпроса. — Забавлявай се.
— Добре. Разбира се. Глупаво е. Стела поклати глава и тръсна ръце, преди да излезе от стаята. Имаш номера на мобилния ми телефон.
— Всички го имаме, Стела. Хейли се спогледа с Руби която тихо се кикотеше. Мисля, че дори кметът го е записал в указателя си за бързо избиране.
— Ако има някакъв проблем, не се колебай да го използваш. А ако не си сигурна за нещо, можеш да позвъниш на Роз, Харпър или мен.
— Да, мамче. Не се безпокой, няма да сервират алкохол преди три.
— Ха-ха!
— И не се знае дали ще има мъжки стриптийз. — При тези думи Руби се ухили до уши и избухна в смях. — Можеш да бъдеш спокойна.
— Едва ли днес някой ще остане спокоен.
— Може ли да попитам откога не си имала среща… искам да кажа, откога не си излизала с мъж?
— Не много отдавна. От няколко месеца. — Когато Хейли завъртя очи, Стела стори същото. — Бях заета. Трябваше да свърша доста работа около продажбата на къщата, събирането на багажа, складирането на мебелите и търсенето на училища и педиатри тук. Нямах време.
— Не срещна ли някого, който да заслужава да му отделиш време? Както днес.
— Нещата не стоят така. Защо закъснява? — попита тя и погледна часовника си. — Знаех си, че ще закъснее. На челото му пише: „Страдам от хронична склонност да закъснявам за всичко“.
Влезе клиент и Хейли потупа Стела по рамото.
— Трябва да вървя. Приятно прекарване. С какво мога да ви помогна? — попита тя, докато бързаше към щанда.
Стела изчака още две минути, за да се увери, че Хейли се справя без проблем с новия клиент. Руби издаде още две касови бележки. Работата вървеше като по вода и не и оставаше нищо друго, освен да чака.
Реши да го прави навън и грабна якето си.
Сандъчетата й изглеждаха чудесно и навярно на тях се дължеше нарасналото търсене на теменужки през последните няколко дни. В такъв случай можеха да добавят още няколко, както и тумбести саксии и висящи кошници.
Нахвърля няколко бележки и закрачи наоколо, за да избере най-подходящите места за излагане на стока и нови аксесоари, които биха привличали купувачи.
Когато Лоугън пристигна с пикапа си в един и петнадесет тя седеше на стъпалата, записваше идеите си и разпределяше задачите за осъществяването им.
Видя го да слиза от кабината и се изправи.
— Забавих се.
— Няма проблем. Намерих си занимание.
— Нали нямаш нищо против да се повозиш в пикапа?
— Няма да ми бъде за първи път.
Стела се качи и докато закопчаваше предпазния си колан, огледа купчината листчета с бележки, скици и математически изчисления, струпани върху таблото.
— Това ли е информационната ти система?
— По-голямата част от нея. — Лоугън включи CD плейъра и оттам гръмко зазвуча
— Голям фен ли си?
— Краля заслужава уважение.
— Колко пъти си бил в „Грейсланд“?
— Не мога да кажа. Всеки новопристигнал в града иска да го посети. Докато си в Мемфис, непременно трябва да видиш „Грейсланд“, Бийл Стрийт, патиците в парка „Пийбоди“ и да опиташ ребърцата.
„Можеш да се успокоиш“, каза си Стела. Просто си говореха — като нормални хора.
— Значи днес ще сложа първата отметка в списъка.
Лоугън задържа погледа си върху нея. Въпреки че очите му бяха скрити зад тъмните очила, по наклона на главата разбра, че са любопитно присвити.
— Тук си почти от месец, а все още не си опитала ребърца?
— Не. Ще ме арестуват ли за това?
— Вегетарианка ли си?
— Не. И обичам ребърца.
— Скъпа, твърдиш, че обичаш ребърца, а все още не си хапнала от местния специалитет. Нали родителите ти живеят тук? Мисля, че съм ги срещал един-два пъти.
— Да, баща ми и съпругата му. Уил и Джолийн Дули.
— И не си яла ребърца?
— Не, честна дума. Има ли опасност да арестуват
— Може би, ако се разчуе. Но засега ще си трая, за да дам шанс и на теб, и на тях.
— Всички сме ти задължени.
След
— Трябва да заведеш децата си в „Риюниън“ да хапнете ребърца — продължи Лоугън. — Оттам можете да отидете до „Бийл“ за шоуто. Но преди да хапнете, поразходете се из „Пийбоди“ и погледайте патиците. Хлапетата трябва да ги видят.
— Баща ми вече ги заведе.
— Това може да го спаси от кафеза.
— Пфу! — Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагала, и се почувства глупаво заради няколкото банални теми за разговор, по които се бе подготвила. — Освен през годините, които си прекарал на север, винаги ли си живял в Мемфис?
— Да.
— Струва ми се странно, че съм родена тук, а не си спомням нищо. Харесва ми и ми се иска да мисля… че има и други неща, които ме свързват с този край, освен това, че обичам ребърца. Разбира се, все още не съм преживяла лято, което да помня, но ми харесва. Обожавам работата си при Роз.
— Тя е истинско съкровище.
Стела долови нотка на привързаност в тона му и леко се приближи към него.
— Казва същото за теб. Всъщност отначало си помислих, че сте…
Лоугън се усмихна широко:
— Сериозно?
— Роз е умна и красива и имате много общи неща. Познавате се отдавна.
— Всичко това е истина. Може би именно заради дългогодишното ни познанство нещо подобно би било странно. Все пак благодаря.
— Толкова й се възхищавам. Харесвам я и съм впечатлена от всичко, което е постигнала със собствените си ръце. Да отгледа деца, да поддържа дома си и да изгради бизнес от нулата. Винаги е разчитала главно на себе си и на своите усилия.
— Това ли искаш и ти?
— Не искам собствена фирма. Преди две години обмислях тази идея. Но подобен риск при две деца? — Поклати глава. — Роз е по-смела от мен. Осъзнах, че всъщност не искам това. Харесва ми да работя за
