— Какви са впечатленията ти?
— Интересно, трогателно и малко тъжно. — Стела върна слушалките си на екскурзовода и се качи в микробуса. — Интериорът на някои от стаите е… да кажем, уникален.
Ръцете им се притискаха и търкаха една в друга, докато седяха на тесните седалки. Косите й се плъзгаха по рамото му, но за негово съжаление, тя ги отметна назад.
— Познавам един откачен фен на Елвис, който преди време искаше да превърне къщата си в копие на „Грейсланд“. Купи си платове като онези в билярдната зала и облицова стените и таваните си.
Тя се обърна към него и го изгледа втренчено.
— Шегуваш се.
Лоугън сложи ръка на сърцето си.
— Дори надраска масата си за билярд така, че да бъде точно като тази на Елвис. Когато искаше да си поръча и от онези жълти орнаменти…
— В цвят охра.
— Както и да е. Когато заговори тях, жена му постави ултиматум. Или тя, или Елвис.
Загледан в лъчезарното й лице, той престана да чува бърборенето на другите пътници. Имаше нещо в усмивката й, което го опияняваше.
— Какъв беше изборът му?
— А?
— Какво избра твоят познат? Жена си или Елвис?
— О! — Лоугън изпъна крака, но остана заклещен до нея на седалката. През стъклата струеше слънчева светлина и правеше огненочервените й къдрици още по-ярки. — Задоволи се да пресъздаде обстановката само на приземния етаж и се опита да я придума да направи умален модел на градината за медитация в задния двор.
Смехът й бе наслада за ушите му. Когато отпусна глава на облегалката, косите й отново докоснаха рамото му.
— Ако успее, дано възложи работата на нас.
— Бъди сигурна. Този човек е чичо ми.
Стела се смя, докато остана без дъх.
— Господи, нямам търпение да се запозная с роднините ти. — Тя извърна глава към него. — Ще ти призная единствената причина да дойда днес: струваше ми се редно да отвърна на благородния ти жест. Не очаквах да се забавлявам така.
— Не беше благороден жест, а импулсивна постъпка. Косите ти ухаеха чудесно и това замъгли здравия ми разум.
На лицето й затанцува насмешка, когато отново отметна коси назад.
— Е, и? Би трябвало да кажеш, че и на теб ти е било забавно.
— Наистина беше. — Когато микробусът спря, той се изправи и се отдръпна, за да й стори път. — Впрочем косите ти ухаят страхотно и сега.
Усмихната, му хвърли поглед през рамо и по дяволите, накара го да почувства стягане в корема. Обикновено това усещане предвещаваше вълнуващо приключение, но с нея го прие като предупреждение за неприятности.
Все пак бе възпитан да довежда всяко начинание до край и майка му щеше да е ужасена, ако разбереше, че не е завел жена, с която е прекарал целия следобед на ресторант.
— Гладна ли си? — попита той, когато слезе след нея.
— О… рано е за вечеря, а за обяд е твърде късно. Най-добре е да…
— Да направим нещо щуро. Да хапнем, когато не е време нито за вечеря, нито за обяд.
Сграбчи ръката й и се изненада, че тя не се възпротиви, когато я задърпа към една от близките гостилници.
— Не трябва да се бавя. Казах на Роз, че ще се върна около четири.
— Знаеш ли, ако продължаваш да се престараваш толкова, скоро ще стигнеш до пълно изтощение.
— Не се престаравам — възрази тя. — Просто съм отговорна.
— Роз не държи хронометър в оранжерията, а и не е нужно много време, за да изядеш един хотдог.
— Да, но…
Симпатията, която Стела изпита към него, бе неочаквана, както и тръпките, пробягали по кожата й, когато едрата му загрубяла ръка притисна нейната. Отдавна не се бе чувствала толкова приятно в компанията на мъж. Защо да бърза да сложи край?
— Добре. — Осъзна, че е излишно да изразява съгласие, защото вече бяха влезли в гостилницата и вървяха към бара. — Щом съм тук, не бих имала нищо против после да разгледам един-два магазина.
Лоугън поръча два хотдога и две кутии кока-кола и й се усмихна.
— Добре, умнико. — Тя отвори дамската си чанта и извади петдоларова банкнота от портмонето си. — Ще си купя компактдиск. Нека моята кока-кола бъде диетична.
Изяде хотдога и изпи колата. Купи компактдиск и за разлика от всяка друга жена, която Лоугън познаваше, явно не смяташе за свой религиозен дълг да огледа и опипа всичко в магазина. Свърши това, за което бе влязла бързо и без разтакаване.
Докато вървяха обратно към пикапа, той я видя да поглежда дисплея на мобилния си телефон. За пореден път.
— Проблем ли има?
— Не. — Стела прибра телефона си. — Просто проверявам дали съм получила съобщения.
Но, изглежда, всички се бяха справили и без нея за един следобед.
Освен ако нещо не бе наред с мобилния оператор. Или просто бяха загубили номера й. Или…
— Например, че градинарският център е нападнат от психопати, поклонници на петуния фетиш. — Лоугън й отвори вратата. — И докато си говорим тук, целият персонал е вързан и със запушени уста в оранжерията за разсаждане.
Стела решително затвори ципа на чантата си.
— Няма да ти се струва толкова смешно, ако открием, когато се върнем, че се е случило точно това.
— Права си, няма да ми е смешно.
Той заобиколи пикапа и седна зад волана.
— Аз съм маниакално праволинейна и целенасочена натура със силен стремеж към организираност.
Остана мълчалив за миг.
— Радвам се, че ми каза. Бях си създал погрешното впечатление, че си вятърничава жена.
— Е, стига толкова за мен. Защо…
— Защо правиш това толкова често?
Тя зарови ръце в косите си.
— Кое?
— Защо все наместваш фибите си?
— Защото се разхлабват.
Загуби ума и дума, когато Лоугън протегна ръка, дръпна фибите и ги хвърли на пода.
— Защо изобщо ги слагаш?
— О, за бога! — Намръщено сведе поглед към фибите. Колко пъти в седмицата ти казват, че си самонадеян и нагъл?
— Не ги броя. — Той излезе от паркинга и се вля в потока от коли. — Имаш толкова секси коси. Остави ги на мира.
— Благодаря за съвета относно прическата ми.
— Обикновено една жена не се цупи, когато някой мъж й каже, че е секси.
— Не се цупя, а и ти не си казал, че съм секси. Говореше за косите ми.
Лоугън откъсна очи от пътя за няколко мига и плъзна поглед нагоре-надолу по тялото й.
— И останалата част от теб си я бива.
Явно с нея ставаше нещо странно, щом този полуциничен комплимент я накара да почувства топлина в корема. Най-добре бе да смени темата с по-безопасна.
