— Планът беше за две, но скоро след раждането на Люк си помислих „Нима никога вече няма да преживея това? Би било забавно да направим опит за момиче. Или още едно момче“ — Наведе се над плота и погледна през прозореца. — Страхотни са, нали? Момчетата ми.
— Да.
— Кевин толкова се гордееше с тях, обожаваше ги. Мисля, че би искал да има поне шест.
Хейли долови промяната в тона й и този път тя докосна рамото на Стела.
— Мъчно ли ти е, когато говориш за него?
— Вече не. Дълго време беше. — Стела взе кърпа и забърса плота. — Останаха само хубавите спомени. Да ме топлят, предполагам. Трябва да повикам момчетата.
Но в този миг чу тракане на токчета по паркета. Роз влезе в стаята с енергична походка и тя затаи дъх.
Спомни си за първото си впечатление, че Розалинд Харпър е красавица, но досега не я бе виждала да подчертава естествените си дадености.
Беше облякла прилепнал костюм в нежен цвят на разтопена мед, в съчетание с който кожата й сияеше. Късата пола и обувките с тънки високи токчета подчертаваха дългите й стройни крака със златист загар. Над гърдите й се спускаше изящен филигранен медальон с цитрини в капковидна форма.
— Дейвид? — Роз огледа стаята и драматично завъртя кафявите си очи. — Ще закъснея заради него.
Стела прочувствено въздъхна:
— Ще кажа само: „Ооо!“
— Да. — Роз се усмихна и се завъртя в полукръг. — Беше пълна лудост да си купя тези обувки. Ще ми убият. Но когато трябва да се появя на поредния благотворителен прием, държа да отправям послание с външността си.
— Този път посланието ще бъде: „Аз съм неотразима“ — увери я Хейли. — Супер си!
— Това беше целта.
— Изглеждаш зашеметяващо. Едновременно секси и стилно. Всеки мъж на приема ще поиска да те изпрати.
— Е… — Роз се засмя и поклати глава. — Страхотно е да има други жени в къщата. Кой би предположил? Ще отида да подканя Дейвид. Ако не го сритам, ще стои пред огледалото още час.
— Забавлявай се.
— Определено не изглежда като нечия майка — промълви Стела.
„Как ли ще изглеждам аз след двадесет години?“, запита се Хейли. Погледна отражението си, докато втриваше масло с витамин Е в кожата на корема и гърдите си. Дали щеше да може да се облича елегантно и да знае, че е привлекателна?
Разбира се, не беше надарена колкото Роз. Спомняше си, че веднъж баба й бе казала, че красотата зависи от скелета. Когато погледнеше Роз, разбираше какво е имала предвид.
Никога нямаше да притежава неповторимата осанка на Роз или впечатляващите форми на Стела, но харесваше външността си. Грижеше се за кожата си и изпробваше различни трикове с грим, за които четеше в списанията.
Привличаше вниманието на мъжете.
„Разбира се“, помисли си тя с усмивка на самосъжаление, когато сведе поглед към корема си.
По-рано го бе привличала. Повечето мъже не хлътваха по бременни и това бе добре дошло за нея, защото точно сега не би проявила интерес към никого. Единственото важно нещо за нея бе детето й.
— Правя всичко заради теб, хлапе — каза тя, докато нахлузваше възголяма тениска.
След като се пъхна в леглото, повдигна възглавницата и взе една книга от купчината на нощното си шкафче. Всичките бяха за бременност, раждане и развитие на детето в най-ранна възраст. Прочиташе по няколко страници всяка вечер.
Когато усети, че клепачите й натежават, затвори книгата.
Угаси нощната лампа и се сгуши под завивките.
— Лека нощ, бебчо — прошепна.
Докато се унасяше, усети вече познатия студ и сигурност, че не е сама. Пулсът й се ускори и затуптя в ушите й. Събра смелост леко да повдигне клепачи.
Видя силуета, надвесен над леглото й. Светлите коси и красивото тъжно лице. Хрумна й да се разкрещи, както всеки път, когато го видеше, но прехапа устни и добила кураж, посегна да го докосне.
Когато ръката й премина през тази на жената, Хейли издаде тих вик. В следващия миг беше сама и разтреперана в леглото си и търсеше ключа за лампата.
— Не си въобразявам! Не!
Стела стъпи на столчето, за да окачи поредната висяща кошница за украса. Беше видяла цифрата на миналогодишните продажби и си бе поставила за цел да ги увеличи с петнадесет процента.
— И аз мога — настоя Хейли. — Няма да падна от проклетото столче.
— В никакъв случай. Подай ми онези бегонии.
— Прекрасни са. Толкова буйни.
— Роз и Харпър са засадили повечето от тези цветя през зимата. Бегонните и импациенсите се продават като топъл хляб. Щом ги отглеждат хора като Роз и Харпър, можем да ги продаваме на едро и на ниска цена. Това е основната ни стока.
— Хората могат да ги отглеждат сами по-евтино.
— Разбира се. — Стела слезе, премести стълбата и се качи на нея. — Каскадно мушкато — реши тя. — Трудно е да устоиш на толкова цветове и пъстрота. Дори най-запалените градинари, които умеят да отглеждат разсад, не биха отминали едрите, красиви съцветия. Разцъфналите цветове, скъпа моя ученичке, водят до продажби.
— Значи ще сложим от тези кошници навсякъде.
— За примамка. Почакай, докато преместим някои от едногодишните навън, отпред. Всички тези ярки багри привличат клиенти. Както и ранноцъфтящите многогодишни. — Избра нова кошница. — Сама ще я взема. Ще изпратиш ли съобщение на Роз? Искам да ги види и да ми разреши да закача двадесетина в Трета оранжерия, при допълнителния разсад. И избери една саксия от онези, които през миналата година не са вървели. Ще засадя цветя в нея и ще я сложа до щанда. Със сигурност ще хваща око. Всъщност избери две. Ще сменя цената и не просто ще потръгнат, а ще донесат тлъста печалба.
— Разбрано.
— Нека едната да бъде от онези с кобалтовото покритие — извика тя. — Нали знаеш кои? И не се навеждай.
Стела започна мислено да съставя план. Бели цветове — хелиотроп, импациенс, сладък игловръх, сребристи акценти от иглика и градински чай. Още ред бели петунии. Щеше да каже на Хейли да вземе една от сивите саксии. Би изглеждала добре в контраст с кобалта. Щеше да ги направи прелестни. С яркочервени мушката, лобелия, върбинка, червени новогвинейски импациенси.
Одобряваше и отхвърляше растения, пресмяташе наум цените на саксиите, разсада, почвата. Усмихна се на себе си, докато закачаше друга кошница.
— Не трябваше ли да се занимаваш с документацията?
Щеше да падне от столчето, ако една ръка не бе обхванала ханша й и не й бе помогнала да се задържи права.
— Това не е единствената ми работа. — Опита да слезе, но осъзна, че така е достатъчно висока, за да го гледа право в очите. — Можеш да отместиш ръката си, Лоугън.
— Тя няма нищо против да стои там. — Но я отпусна и я пъхна в джоба си. — Хубави кошници.
— Би ли си купил от тях?
— Може би. Имаше интересно лице, когато влязох.
— Лицето ми е такова, каквото е винаги.
— Не, беше лице на жена, която си мисли как да впечатли един мъж.
— Така ли? Сигурен ли си? — добави Стела. — Далеч си от истината. Мислех как да превърна две
