— Трудно е да намеря повод за възражение.
— Знаеш ли за какво ти завиждам най-много?
— За това, че съм изключителна личност.
— Не, в теб няма нищо изключително. За мускулите.
— Завиждаш ми, че имам мускули? Не мисля, че биха ти отивали, Червенокоске.
— Всеки път, когато започнех проект у дома… в стария ми дом, трябваше да търся помощ. Имам идеи, може би не толкова гениални, колкото твоите, но мога да си представя това, което искам, и съм сръчна. Само тежката физическа работа не е за мен. Чувствам се неудовлетворена, защото много ми се иска да можех да върша всичко сама. А не мога. Затова ти завиждам, че имаш мускули, което означава, че ти можеш.
— Мисля, че независимо дали работиш, или даваш указания на други хора, постигаш това, което желаеш.
Стела се усмихна над чашата си.
— Разбира се. Чух, че си купил къща, недалеч от имението на Роз.
— На около два километра.
Когато им донесоха основното ястие, Лоугън отряза парче от морската си котка и го сложи в чинията й. Стела втренчи поглед в рибата.
— Е… Хм!
— Сигурно казваш на децата си, че не могат да знаят дали нещо им харесва, докато не го опитат.
— Едно от предимствата да си възрастен е това, че можеш да говориш подобни неща, без самият ти да се вслушваш в тях. Все пак добре. — Подготвена за най-лошото, набоде малка хапка и я изяде. — Интересно — каза тя след миг, — няма вкус на котка. Поне какъвто бих предположила, че е вкусът на котешкото. Всъщност не е лошо.
— Започваш да се връщаш към южняшките си корени. Следващия път ще опиташ овесена каша.
— Не мисля. Вече я опитах. Впрочем сам ли работиш там? В своята градина?
— Почти винаги. Има чудесни леки хълмчета и добър наклон за оттичане. Част от старите дървета са от северната страна. Два прекрасни чинара и няколко ореха, диви азалии и планински лаври. От южната има открита тревна площ, предостатъчно място за цветни лехи и малък поток, който пресича задния край.
— А къщата?
— Какво?
— Къщата? Каква е тя?
— А, двуетажна дървена постройка. Може би е твърде голяма за мен, но я получих заедно със земята.
— След няколко месеца ще търся нещо подобно. Ако дочуеш, че има такава къща, обявена за продан, кажи ми.
— Разбира се, мога да направя това за теб. Как се чувстват децата у Роз?
— Чудесно но все някога ще трябва да си потърсим собствено жилище. Важно е за тях. Не искам нищо претенциозно… не мога да си го позволя. Дори и да се нуждае от ремонт, нямам нищо против. Сръчна съм. И определено бих предпочела да живея в къща, която не е обитавана от духове.
Стела замълча, когато срещна въпросителния му поглед. Поклати глава.
— Сигурно съм замаяна от виното, защото не знам от къде ми хрумна това.
— Защо го каза?
— Видях… стори ми се, че виждам — поправи се тя — призрака, за който се говори, че живее в Харпър Хаус. В огледалото, в спалнята ми, малко преди да ме вземеш. Не беше Хейли. Тя влезе след секунди и се опитах да си внуша, че е било нейното отражение. Но не беше. В същото време едва ли е била друга жена… просто е невъзможно.
— Говориш, сякаш все още не си напълно убедена.
— Нарече ме „разумна жена“, не помниш ли? — Докосна слепоочието си. — Разумните жени не виждат призраци, нито пък ги чуват да пеят приспивни песни. И не усещат присъствието им.
— Как да го усещат?
— Странен хлад… просто някакво чувство. — Бързо разтърси рамене и се засмя. — Не мога да го обясня, защото противоречи на здравия разум. Но тази вечер бе много осезаемо. Кратко, но осезаемо. Долових враждебност. Не, не точно. „Враждебност“ е твърде силно казано. По-скоро неодобрение.
— Защо не поговориш с Роз за това? Може да ти разкаже историята, доколкото я знае.
— Навярно. Казваш, че ти никога не си я виждал?
— Никога.
— Или усещал?
— Не бих казал. Но понякога, докато работя, вървя градината или копая, чувствам нещо. Засаждаш нещо и дори и да загине, част от него остава в почвата. Защо и човек да не оставя нещо след себе си?
Имаше върху какво да поразмишлява но когато е по-съсредоточена. Точно сега нямаше желание да мисли за друго, освен за вечерята и непринудения разговор, който водеха. А и първичното животинско привличане не бе за пренебрегване. Ако продължеше да се наслаждава на компанията му и това привличане не изчезнеше, накрая щяха да се озоват в леглото.
Представи си неизбежните последици и усложнения. Техният свят бе малък. Работеха за един и същ човек в една и съща фирма. В подобна атмосфера двама души не можеха да имат зряла връзка, без всички около тях да разберат.
Не биваше да забравя
След вечеря повървяха пеш до Бийл Стрийт, за да погледат вечерния карнавал. Туристи, жители на Мемфис, решили да излязат, двойки и младежки компании бродеха по улиците, осветени от неонови лампи. През вратите звучеше музика и цели тълпи влизаха и излизаха от магазините.
— Преди време тук е имало клуб, наречен „Монарх“. Трудно ли ти е да ходиш с тези обувки?
— Не.
— Добре. Впрочем имаш страхотни крака.
— Благодаря. Имам ги от години.
— Точно на гърба на клуба — продължи той — имало погребално бюро. За собствениците било лесно да се отървават от труповете след престрелки.
— Това ли е било най-характерното за Бийл Стрийт?
— О, имало е и много други неща. Блус, рок… тук е домът и на двете. Вуду, комар, секс, скандали, контрабанда на уиски, кражби и убийства.
Музиката, която се носеше от един клуб, заглуши думите му и силна миризма на типични за Юга пържени храни лъхна Стела.
— Всичко това се с случвало точно тук — отново заговори Лоугън. — Но и сегашните карнавал е забавно зрелище.
Застанаха сред насъбралите се на тротоара хора, които гледаха как три момчета изпълняват акробатични номера в средата на улицата.
— И аз мога да правя това.
Стела кимна към едно от момчетата, което измина на ръце разстоянието до кутията, в която събираха пари.
— Аха.
— Мога. Няма да го демонстрирам тук, но наистина мога. Шест години тренирах спортна гимнастика. Мога да се сгъвам надве като парче мек кашкавал. Е, вече не толкова мек, но едно време…
— Да ме възбудиш ли искаш?
Тя се засмя:
— Не.
— Значи е просто страничен ефект. Ще ми покажеш ли как го правиш?
— Може, но когато съм облечена по-подходящо.
— Наистина се
Стела отново се засмя и се загледа в акробатите. Най-сетне Лоугън остави пари в кутията и продължиха
