била слугиня, дойка или гувернантка. Моята теория е, че някой от мъжете в къщата я е прелъстил и вероятно изоставил, след като е забременяла. Привързана е към децата, следователно е логично да е била свързана с тях. Почти е сигурно, че е умряла в къщата или близо до нея.
— Има архиви, нали? Семейна Библия, актове за раждане и смърт, снимки, печати, каквото и да е.
— О, купища.
— Бих искала да ги прегледам, ако нямащ нищо против. Ще се опитам да открил коя е. Искам да зная с кого или с какво си имам работа.
— Добре. — С ножицата в ръка, Роз опря юмрук на хълбока си. — Странно е, че досега никой не е опитал, включително и аз. Ще ти помогна. Ще бъде интересно.
— Това е страхотно! — Хейли огледа масата в библиотеката, където Стела подредила семейни албуми, дебела Библия, кашоните със старите архиви, лаптопа си и няколко тетрадки. — Сякаш сме екипът на Скуби Ду.
— Не мога да повярвам, че и ти си я виждала, а не си ни казала нищо.
Хейли продължи да обикаля из стаята.
— Мислех, че ще ме вземете за смахната. А и освен това един-единствен път, забелязах жената само за миг с периферното си зрение. — Сложи ръка до слепоочието си. — Никога не бях виждала истински призрак. Това е супер.
— Радвам се, че на една от нас й е забавно.
Наистина бе така. Двамата с баща й обожаваха книгите и бяха превърнали хола си в нещо подобно на библиотека — с претъпкани рафтове и няколко дълбоки кресла.
Беше красива и уютна стая.
Но тази тук бе
Тук-там бяха разпръснати още снимки и вещи. Интересни украшения: купи, статуетки и кристален часовник с куполовидна форма. Цветя, разбира се. Почти във всяка стая в къщата имаше цветя. Тук бяха лалета с тъмно-виолетови чашки, които сякаш извираха от широка прозрачна ваза.
Бе пълно с кресла с кожена тапицерия в нежен бледожълт цвят, имаше дори един диван. Въпреки, че полилеят в средата на тавана осветяваше етажерките, имаше още лампи, чиито абажури изглеждаха от рисувано стъкло. Килимите с причудливи шарки на екзотични птици покрай кантовете изглеждаха доста стари.
Не можеше да си представи какво е да си собственик на такава стая, още по-малко да знаеш как да я обзаведеш, за да е толкова… единствената дума, която й хрумна, бе „великолепна“… и все пак уютна като малката библиотека в нейния бивш дом.
Но Роз знаеше. Според Хейли, Роз беше „бомба“ във всяко отношение.
— Мисля, че това е любимата ми стая в къщата — реши тя — Разбира се, така си мисля за всяка, след като за първи път прекарам пет минути в нея. Но тази наистина е върхът, като снимка от описание „Живот на юг“, но с акцент върху думата живот. Човек спокойно може дори да подремне на дивана.
— Разбирам какво искаш да кажеш. — Стела остави албума със снимки, който разглеждаше. — Хейли, не забравяй, че не бива да споменаваш нищо пред децата.
— Разбира се. — Хейли се върна до масата и най-сетне седна. — Хей, защо не проведем сеанс? Ще бъде малко страховито, но интересно.
— Все още не съм откачила чак толкова — отвърна Стела и извърна глава, когато влезе Дейвид.
— Подкрепление за ловците на духове — съобщи той и сложи подноса на масата. — Кафе, чай, бисквити. Хрумна ми да направя специалния си сладкиш за ангели, но реших, че ще го приемете като подигравка.
— Смешно ли ти се струва?
— Дяволски. Но съм готов и аз да запретна ръкави и да се поровя във всичко това. Ще бъде чудесно най-сетне тя да има име. — Докосна компютъра на Стела. — Защо си го донесла?
— За бележки. Информация, факти, разсъждения. Не зная, за първи ден съм на тази работа.
Роз влезе с кашон върху количка. На бузата й имаше петно от прах, а по косите й — копринени нишки от паяжина.
— Домашното счетоводство от тавана. Има и още, но това е достатъчно за начало. — Стовари кашона на масата и се усмихна. — Ще бъде истински забавно. Не зная как не съм се сетила по-рано. Откъде искате да започнем?
— Предложих да проведем сеанс — заговори Хейли. — Може би сама ще ни разкрие коя е и защо духът й, така да се каже, е заклещен в това ниво на съществуване. Такава е участта на призраците. Намират се като в капан и понякога дори не зная, че са мъртви, не ви ли побиват тръпки?
— Сеанс. — Дейвид потри ръце. — Къде ли оставих тюрбана си?
Когато Хейли избухна в гръмогласен смях, Стела тропна с пръсти по масата.
— Нека се опитаме да се владеем, когато ни е смешно. Предлагам да започнем с нещо по-земно. Например да установим кога точно е живяла.
— Никога не ми е хрумвало — замислено сподели Дейвид, — но съм съгласен. Не бих излязъл с гадже, което се облича така.
— Да познаем кога е живяла по дрехите й — предложи Стела и му хвърли укорителен поглед. — Ще отгатнем поне приблизително по кое време е била на този свят.
— Модата ще ни помогне — кимна Роз и си взе бисквита. — Добра идея.
— Умна — съгласи се Хейли. — Но не забелязах с какво е облечена, изчезна много бързо.
— Сива рокля — намеси се Роз. — С високо деколте. Дълги ръкави.
— Може ли някой от нас да скицира? — попита Стела. Аз съм добре с правите линии и извивките, но пълна трагедия с фигурите.
— Роз е твоят човек.
Дейвид потупа Роз по рамото.
— Можеш ли да я нарисуваш, Роз? По памет?
— Мога да опитам, разбира се.
— Купих тетрадки.
Стела подаде една на Роз и я накара да се усмихне.
— Разбира се. Бих се обзаложила, че всички моливи са идеално подострени. Също като в първия учебен ден.
— Иначе се пише трудно. Дейвид, докато тя е заета с това, разкажи ни за своите преживявания с… засега ще я наричаме Печалната невеста.
— Имал съм само няколко, и то когато бях дете и идвах тук да си играя с Харпър.
— Какво си спомняш за първия път?
— Човек никога не забравя първия си път. — Намигна й, седна и си наля кафе. — Бях дошъл на гости с пренощуване и се преструвахме на заспали, за да не влезе Роз и да се разфучи. Шепнехме…
— Така си мислеха винаги — обади се Роз, докато нахвърляше скицата.
— Мисля, че беше пролет. Спомням си, че прозорците бяха отворени и полъхваше лек вятър. Навярно е било около девет. Запознах се с Харпър в училище и въпреки че беше с един клас назад от мен, веднага си допаднахме. Познавахме се от няколко седмици, когато дойдох да спя тук. И така, говорехме си в тъмнината — шепнешком, както мислехме — и той ми разказа за призрака. Реших, че си съчинява, за да ме изплаши, но се закле в зениците на очите си, че е истина и че я е виждал много пъти. Сигурно сме заспали. Помня, че се събудих, защото усетих нечия ръка да ме гали по главата. Предположих, че е Роз, и бях малко смутен. Затова повдигнах единия си клепач да видя. — Дейвид отпи кафе и присви очи, докато ровеше в паметта си. — И я видях. Премести се до леглото на Харпър и се наведе над него като майка, която целува детето си за лека нощ. После отиде в другия край на стаята. В ъгъла имаше люлеещ се стол. Седна и започна да се люлее и да пее. — Остави чашата си. — Не зная дали съм издал някакъв звук или съм се
