раздвижил, но погледна право към мен — усмихна се. Мислех, че плаче, но се усмихна. И сложи пръст пред устните си, за да ми каже да си мълча. След миг изчезна.
— Какво направи ти? — прошепна Хейли, поразена.
— Завих се презглава и останах така до сутринта.
— Изплаши ли се от нея? — попита Стела.
— Деветгодишно момче, видяло призрак… при това доста чувствително по натура. Но страхът ми не трая дълго. На сутринта вече го приемах като сън, и то хубав. Те ме галеше и ми пееше. И беше красива. Нямаше дрънчене на вериги и зловещи викове. Приличаше на ангел, така че не се боях от нея. Споделих с Харпър и той каза, че сигурно сме братя, защото никой от другите му приятели не я е виждал. — Усмихна се, унесен в спомени. — Почувствах се много горд и нямах търпение да я зърна отново. Видях я още няколко пъти, но когато станах на тринадесет… посещенията, така да ги наречем, престанаха.
— Говорила ли ти е някога?
— Не. Само пееше. Една и съща песен.
— Само в спалнята ли я виждаше? Нощем?
— Не. Веднъж всички си направихме палатков лагер отзад. Беше лято, горещо и пълно с буболечки, но не оставихме Роз на мира, докато не ни позволи. Не издържахме цялата нощ, защото Мейсън поряза крака си на един камък. Помниш ли, Роз?
— Да. В два часа през нощта натоварих четирите хлапета в колата, за да откарам едното от тях в спешното отделение за шевове.
— Разпънахме палатката малко преди залез в западния край на имението. В десет на всички ни се гадеше от хотдог и сладкиши и се плашехме с историите за призраци, които си разказвахме. Летяха светулки — продължи той с притворени очи. — Наближаваше краят на лятото и бе задушно. Всички се бяхме съблекли по бельо. По-малките заспаха, но ние с Харпър останахме будни до по-късно. Доста по-късно. Навярно съм задрямал, защото следващото, което си спомням, е, че Харпър разтърсваше рамото ми. „Ето я там“, каза и я видях да се разхожда из градината.
— Господи! — промълви Хейли и се приближи към Дейвид, а Стела продължаваше да пише на компютъра. — Какво стана по-нататък?
— Харпър просъска в ухото ми, че трябва да я проследим, а аз се опитах да го разубедя, без да жертвам мъжката си чест. Другите се събудиха и Харпър каза, че тръгва, а ние можем да си стоим в лагера, щом сме страхливи кутрета.
— Не се и съмнявам, че веднага сте скочили — отбеляза Стела.
— Момче в компанията на други момчета не би се примирило да го наричат „страхливо кутре“. Всички тръгнахме. Мейсън беше на не повече от шест, но заприпка след нас, опитвайки се да ни настигне. Луната светеше и ние виждахме жената, но Харпър каза, че трябва да стоим на разстояние, за да не ни забележи тя. Кълна се, беше съвсем тихо. Дори едно листо не трепваше. Тя не издаваше никакъв звук, докато вървеше по пътеките и през храстите. В онази нощ в нея имаше нещо различно. Едва много по-късно осъзнах какво.
— Какво? — Задъхана, Хейли се наведе напред и сграбчи ръката му. — Какво беше различното?
— Косите й бяха разпуснати. По-рано винаги ги носеше прихванати високо и от върха на главата й се спускаха старомодни масури. Но в онази нощ бяха разпилени по гърба и раменете й. И бе облечена с нещо бяло и ефирно. Изглеждаше точно като призрак — повече от всякога. И се страхувах повече, отколкото първия и всеки следващ път. Издигна се над пътеката и запристъпва над цветята, без да ги докосва. Чувах учестеното си дишане и навярно съм забавил крачките си, защото Харпър вървеше далеч напред. Тя отиваше към старите конюшни и някогашния гараж за файтони.
— Който сега е къщата за гости? — почти изпищя Хейли. — Където живее Харпър?
— Да. Тогава все още не живееше там — добави той със смях. — Нямаше и десет години. Тя вървеше към конюшните, но трябваше да заобиколи гаража отдясно. Затова се спря, завъртя се и погледна назад. Застинах и сигурно съм пребледнял като платно.
— Разбира се! — прочувствено възкликна Хейли.
— Сякаш бе обезумяла и ми се струваше по-страховита от мъртвец. Преди да реша дали да изтичам след Харпър или да се втурна назад като страхливо кутре, Мейсън се разпищя. Помислих, че му е сторила нещо, и самият аз едва не изпищях. Но Харпър веднага дотича. Оказа се че Мейсън е стъпил на остър камък и е порязал стъпалото си. Когато отново погледнах към старите конюшни, тя беше изчезнала. — Замълча, потръпна и тихо се засмя. — Тръпки ме побиват.
— И мен — плахо сподели Хейли.
— Направиха му шест шева. — Роз повдигна бележника срещу Стела. — Ето как я виждам аз.
— Това е тя. — Стела разгледа скицата на слабата жена с тъжни очи. — Така ли изглеждаше, когато я виждаше ти, Дейвид?
— Да, освен в онази нощ.
— Хейли?
— Доколкото мога да кажа.
— Същата е и при мен. Тук е с доста семпла вталена рокля с високо деколте и копчета отпред. Добре. Ръкавите са леко бухнали над лактите и тесни надолу до китката. Полата е права в ханша, а след това се разширява. Косите й са къдрави, с много масури, вързани на върха на главата. Ще направя проучване в интернет за модата, но явно е след 1860-а, нали? Тогава са се носели кринолини като на Скарлет О’Хара. И преди 1920-а, когато са се появили по-късите поли.
— Мисля, че е около края на деветнадесети век — заявя Хейли, но сви рамене, когато всички втренчиха погледа в нея. Зная много безполезни неща. Прилича на така наречения стил „пясъчен часовник“. Искам да кажа, че макар тя да е много слаба, напомня за този стил. Деветдесетте години на деветнадесети век.
— Браво! Добре, все пак да проверим.
Стела написа нещо на клавиатурата.
— Трябва да отида до тоалетната. Дано не намерите нещо важно, преди да се върна. — И Хейли побягна навън доколкото позволяваше състоянието й.
Стела прегледа изредените сайтове и избра един за дамската мода през 90-те години на XIX век.
— Късновикториански стил — заяви тя, щом прочете текста и разгледа снимките. — „Пясъчен часовник“. Тези тук изглеждат малко по-екстравагантни, но мисля, че идеята е същата. — Премина към края на десетилетието и началото на двадесети век. — Не, вижте, ръкавите са доста подухвали в раменете. Наричат се
— Деветдесетте години на деветнадесети век? — Хейли се втурна в библиотеката. — Точка за мен.
— Не бързай. Ако е била слугиня — напомни им Роз, — е възможно да не се е обличала по последна мода.
— По дяволите!
Хейли изтри мислено точката си.
— Но дори и да е така, можем да кажем, че е живяла между 1890-а и 1910-а — предположи Стела. — Ако тръгнем от това и приблизителната й възраст, около двадесет и пет години, заключението е, че е родена между 1865-а и 1885-а. — Въздъхна тежко. — Твърде дълъг период и доста голяма вероятност за грешка.
— Косата — каза Дейвид. — Дори да е била слугиня и да е износвала чужди дрехи, нищо не би й попречило да си прави модерни прически.
— Отлично. — Стела отново въведе дума и прегледа сайтовете. Добре. Дамската прическа „Хибсън“, или пригладен помпадур, е станала популярна след 1895-а. Ако приемем, че прическата на нашата героиня е била модерна за времето си, ще стесним отрязъка между 1890-а и 1895-а или, да кажем, до 98-а, ако е изоставала малко. Тогава можем да приемем, че е починала през това десетилетие на… между двадесет и две и двадесет и четири години.
— Първо, семейната Библия — реши Роз. — От нея ще разберем дали някоя от жените в семейство Харпър, дъщеря или съпруга, от същата възрастова група е починала тогава.
Придърпа а към себе си. Подвързията бе от черна кожа със сложни релефни шарки. Някой, Стела предположи, че самата Роз — редовно я забърсваше и лъскаше.
