Стела се засмя и хвърли поглед към терариума, за да се увери, че момчетата все още не са излезли.
— Преди да хлътна сериозно, искам да разбера дали се среща с много жени.
— Интересува те дали е женкар.
— Мисля, че това е подходящата дума.
— Бих казала, че мъж като него лесно би си намерил компания, ако я търси, но никой не шушука зад гърба му: „Този Лоугън Кътридж е похотлив опасен тип“, както за сина на сестра ми, Къртис. Мнозина, главно жени, се питат що за човек е бившата му съпруга, щом го е изпуснала, и как все още не се е намерила друга хитруша да го хване. Мислиш ли за обвързване?
— Не. Не, определено не.
— Може той да има подобни намерения.
— Бих казала, че и двамата просто опипваме почвата. — Стела видя баща си и момчетата. — Ето ги ловците на змии. Нали няма да кажеш нищо по този повод пред тях?
— Устата ми е заключена.
„В градината“ отвори в осем, подготвен за рекламното откриване на пролетния сезон като за война. Стела бе строила войските и прегледала арсенала заедно с Роз. Имаха подкрепления, закалени в битки на бойното поле според нея изглеждаше безупречно организирано и оформено.
В десет вече бяха обсадени от клиенти, които се тълпяха в търговските помещения, градините и оранжериите, отворени за посетители. Касовите апарати звъняха като църковни камбани.
Стела сновеше от сектор в сектор, готова във всеки момент да предложи помощта си там, където най- много се нуждаят от нея. Отговаряше на въпросите на персонала и клиентите, участваше в товаренето на колички, когато другите служители не смогваха, и лично помагаше на безброй клиенти да сложат покупките в колите, пикапите и микробусите си. Използваше радиостанцията на колана си като генерал.
— Госпожице? Тук ли работите?
Стела се спря, обърна се и видя зад себе си жена с широки дънки и износен памучен пуловер.
— Да, госпожо. Аз съм Стела. С какво мога да ви помогна?
— Не мога да намеря кандилките, напръстниците и… не откривам нищо от списъка си. Всичко е променено.
— Направихме реорганизация. Кажете какво търсите и ще ви помогна.
— Количката ми вече е натоварена. Не мога да я влача до припадък из целия център.
— Явно сте решили здравата да се потрудите в градината си — весело каза Стела. — Избрали сте чудесни неща. Стив, ще откараш ли тази количка отпред, надписана за госпожа… извинете…
— Хагърти. — Жената нацупи устни. — Добре. Внимавай някой да не отмъкне нещо от нея. Загубих доста време, докато намеря всичко това.
— Не се безпокойте. Как сте, госпожо Хагърти?
— Добре. Как са майка ти и баща ти?
— И те са добре. — Стив повдигна дръжката на количката. — Госпожа Хагърти има една от най- хубавите градини на света — каза той на Стела.
— Ще направя няколко нови лехи. Пази количката ми Стив, или лошо ти се пише. Е, къде са кандилки за бога?
— Насам. Ще взема друга количка, госпожо Хагърти.
Стела придърпа една.
— Значи вие сте новото момиче, което е назначила Роз.
— Да, госпожо.
— Севернячката?
— Виновна съм.
Госпожа Хагърти отново нацупи устни и се огледа наоколо с нескрито раздразнение.
— Разместили сте всичко.
— Зная. Надявам се новата схема да спестява на клиентите време и усилия.
— На мен днес не ми спести нищо. Почакайте. — Спря повдигна периферията на овехтялата си сламена шапка срещу слънцето и разгледа саксиите с бял равнец. — Този равнец изглежда здрав и силен, нали? Издържа на горещина и има дълъг сезон на цъфтеж. Не е зле да избера нещо и за дъщеря си, щом съм дошла тук.
Взе три саксии и продължи. Докато вървяха, Стела заговори за растенията и успя да я предразположи. Преди да преминат към многогодишните, вече бяха напълнили втората количка и наполовина трета.
— Признавам, че знаете доста за цветята.
— Мога да отвърна на комплимента ви, като споделя нещо: завиждам ви, че ви предстои да засадите толкова много.
Госпожа Хагърти се спря и отново се огледа. Но този път замислено.
— Знаете ли, както сте подредили нещата тук, изкушавате ме да купя доста повече, отколкото възнамерявах.
Този път Стела се усмихна до уши.
— Наистина ли?
— Хитро. Харесва ми. Близките ви на север ли са?
— Не, всъщност баща ми и съпругата му живеят в Мемфис. Местни са.
— Така значи. Е, заповядайте да видите градината ми някой ден. Роз ще ви каже как да ме намерите.
— С най-голямо удоволствие. Благодаря.
В дванадесет на обяд Стела пресметна, че е извървяла близо петнадесет километра.
В три следобед престана да брои километрите, килограмите, които вдига и въпросите, на които отговаря.
Вече мечтаеше за дълъг хладен душ и бездънна чаша вино.
— Тук е същинска лудница — промълви Хейли, докато дърпаше поредната празна количка от паркинга.
— Кога беше последната ти почивка?
— Не се тревожи, прекарвам повечето време седнала. Работя на щанда, бъбря си с клиентите. Честно казано, искам да изпъна краката си.
— Затваряме след час, а и вече е малко по-спокойно. Защо не потърсиш Харпър или някого от временните работници да те замести?
— Добра идея. Хей, това не е ли пикапът на мистър Съвършено тяло?
Стела надникна през оградата и забеляза пикапа на Лоугън.
— Мистър
— Подхожда му. Е, аз да се залавям за работа.
Стела също трябваше да продължи работата си, но остава загледана в него, докато минаваше покрай купчините чували с пръст и тор. Скочи от едната страна на пикапа, а от другата слязоха двамата му работници. След като размениха няколко думи, той запристъпва по чакълената алея към нея.
Стела тръгна срещу него.
— Един клиент реши да вземе червеникава горска пръст с тор. Можеш да отбележиш четвърт тон.
— За кой клиент?
— Джеймисън. Ще му закараме, преди да приключим за деня. Утре ще донеса формуляра.
— Можеш да ми го дадеш сега.
— Трябва да го попълня. Ако се забавя, няма да доставим проклетата пръст навреме и клиентът няма да доволен.
Тя изтри потта от челото си с ръка.
— За твое щастие, нямам сили да споря.
— Преуморила си се.
— Не мога да ти опиша какво беше днес. Страхотно. Обзалагам се, че сме счупили всички рекорди.
