Роз прегледа семейното родословие.
— Започва от 1793-а с брака на Джон Андрю Харпър и Фиона Макрой. Посочени са рождените дати на осем деца.
— Осем? — Хейли ококори очи и сложи ръка на корема си. — Мили боже!
— Ти го каза. Шест от тях са доживели до пълнолетие — продължи Роз. — Оженили са се и са се множили, множили, множили… — Внимателно прелисти страниците. — Ето тук има няколко женски рожби, родени от браковете на Харпър между 1865-а и 1870-а. Една от тях, Алис Харпър Дойл е починала при раждане през октомври 1893-а, на двадесет и две годишна възраст.
— Ужасно — каза Хейли. — Била е по-млада от мен.
— И вече е раждала два пъти — изтъкна Роз. — Тежка е била съдбата на жените преди Маргарет Сангър1.
— Но в тази къща ли е живяла? — попита Стела. — Тук ли е умряла?
— Вероятно. Омъжила се е за Даниъл Франсис Дойл, от Начес, през 1890-а. Може да видим годината в смъртния й акт. Открих още три жени, починали през този период, но възрастта не отговаря. Да видим. Алис е била най-малката сестра на Реджиналд Харпър. Имал е още две, никакви братя. Щял е да наследи къщата и имението. Разликата му с всяка от сестрите е голяма. Вероятно е имало помятания. — Хейли издаде тих звук и Роз я погледна. — Не искам да те разстройвам.
— Добре съм, добре съм — каза тя и дълбоко си пое дъх. — Значи Реджиналд е бил единственият наследник от мъжки пол от този клон на родословното дърво?
— Да. Много братовчеди. Имението е щяло да бъде населено от някого от тях след смъртта му, но е имал син… Няколко дъщери и най-сетне син, през 1892-а.
— А жена му? — попита Стела. — Може би е тя.
— Не. Живяла е до 1925-а. Преклонна възраст.
— Тогава първо ще направим проучване за Алис — реши Стела.
— И ще видим какво ще изровим за слугините през периода. Не бих се изненадала, ако открием, че Реджиналд се е забавлявал с някоя дойка или камериерка, докато съпругата му е била бременна. Като имаме предвид, че е бил мъж…
— Хей! — обидено извика Дейвид.
— Извинявай, скъпи. Да кажем, че е бил мъж от фамилията Харпър, а през този период мъжете с високо обществено положение са имали любовници и без колебание са лягали със слугините си.
— Така е по-добре донякъде, но не съвсем.
— Сигурни ли сме, че той и семейството му са живели тук през дадения период?
— В Харпър Хаус винаги е живял някой от фамилията — отговори Роз на Стела. — Доколкото си спомням от семейната ни история, Реджиналд е бил този, при когото са преминали от газени лампи на електричество. Най-вероятно е останал тук до смъртта си през… — Направи справка в книгата — …1919-а. Къщата е била наследена от сина му — Реджиналд-младши, който се е оженил за Елизабет Харпър Маккинън, четвърта братовчедка, през 1916-а.
— Добре, значи първо проверяваме дали Алис е умряла тук и преглеждаме архивите, за да разберем дали е имало слугиня на точната възраст, починала през периода. — Стела записваше точките от плана за проучването в тетрадката си. — Роз знаеш ли кога са започнали… да ги наречем „явяванията“ поради липса на по-подходяща дума?
— Не, и едва сега осъзнавам, че е странно. Би трябвало да знам повече. Историята на фамилията Харпър се предава от поколение на поколение — устно и писмено. Но що се отнася до призрака, който, доколкото зная, броди тук повече от столетие, не помня почти нищо друго, освен че баща ми я наричаше Печалната невеста.
— Какво знаеш за нея?
Стела се подготви да води записки.
— Как изглежда и песента, която пее. Виждах я като дете, когато идваше в стаята ми да пее онази приспивна песен, както при предишните поколения. Бях… спокойна. Тя излъчваше нежност. От време на време се опитвах да я заговоря, но мълчеше. Само се усмихваше. Понякога заплакваше. Благодаря, скъпи — каза Роз, когато Дейвид й наля още кафе. — На тринадесет престанах да я виждам и не се сещах за нея твърде често. Като тийнейджърка умът ми бе зает с други неща. Но си спомням следващия път, когато я видях.
— Не ни дръж в напрежение — подкани я Хейли.
— Случи се в началото на лятото, през юни. С Джон бяхме женени отскоро и живеехме тук. Вече бе горещо, една от онези задушни летни нощи, в които въздухът е тежък като мокро одеяло. Не можех да заспя и излязох от прохладната къща в горещата градина. Бях неспокойна и раздразнителна. Предполагах, че съм бременна. Исках го толкова много, че не можех да мисля за нищо друго. Седнах на онази стара дървена люлка, замечтано се загледах в луната и отправих молитва наистина да съм заченала. — Издаде кратка въздишка. — Бях едва на осемнадесет. Както и да е, докато седях там, тя дойде. Нито я чух, нито я видях да се приближава, просто стоеше на пътеката. Усмихваше се. Нещо в усмивката й ме накара да се почувствам сигурна, напълно сигурна, че нося дете. Останах там в среднощната жега и заплаках от радост. Когато отидох на лекар след две седмици, вече знаех, че очаквам Харпър.
— Това е толкова хубаво. — Хейли примигна, за да спре сълзите си. — Толкова вълнуващо!
— През следващите години я виждах често и винаги в началото на бременност, преди да бъда сигурна. Щом я видех, се убеждавах, че ще имам дете. Когато най-малкият ми син стана юноша, престана да ми се явява.
— Със сигурност има нещо общо с децата — заключи Стела и подчерта думата „бременност“ два пъти. — Това е връзката. Виждат я деца, жени с деца и бременни. Теорията за жена, починала при раждане, ми се струва добра. — Изведнъж потръпна. — Извинявай, Хейли, прозвуча ужасно.
— Зная какво имаш предвид. Може би тя е Алис. Може би се опитва да ни предаде послание, че иска да я наричаме с името й.
— Добре. — Стела хвърли поглед към кашоните и книгите. — Нека проверим.
През нощта, със съзнание, изпълнено с въпроси и мисли за призраци, отново сънува своята съвършена градина и синята далия, която упорито растеше в средата й.
Чу гласа в съзнанието си, глас, който не бе нейният.
— Разбира се, разбира се — промълви тя. — Но е толкова красива. Толкова силна и жизнена.
— Не зная. — Огледа градината и потърка ръцете си, когато кожата й настръхна от безпокойство. — Може би трябва да променя плана. Бих могла да я използвам като централна фигура.
Отекна гръм и небето притъмня, докато тя стоеше край градината, както бе стояла в кухнята си в онази бурна вечер.
И скръбта, която бе изпитала тогава, отново я прониза сякаш някой бе забил нож в сърцето й.
— Не мога да дишам. — Тя падна на колене, раздирана от болка. — Задушавам се. Какво става с мен?
Събуди се, тръпнейки от студ. Сърцето й препускаше и се бореше с болката, която не изчезваше и наяве.
Знаеше, че не може да остане сама — дори в съня си.
