Краката ми са подути като пушени наденички. Впрочем скоро ще мина да видя къщата ти.
Очите му се вгледаха в нейните и по гръбнака й пробягаха горещи тръпки.
— Можеш да дойдеш още тази вечер. Имам време.
— Тази вечер не мога. Какво ще кажеш за сряда, след като затворим? Ако Роз се съгласи да гледа момчетата.
— За мен няма проблем. Ще намериш ли къщата?
— Да. Около шест и половина?
— Добре. Чао.
Докато той вървеше обратно към пикапа, Стела реши, че това е най-странният разговор за секс, който е водила.
Вечерта, след като децата й се нахраниха и започна полагащият им се час за игри преди лягане, Стела най-сетне се наслади на дългия душ. Докато водата отмиваше умората и мускулната треска, вълнението й нарастваше.
„Направихме голям удар!“, помисли си тя.
Все още малко се безпокоеше за голямото количество стока в някои сектори и евентуалния недостиг в други, но опиянена от успеха, си казваше, че не бива да се съмнява в предприемаческия усет на Роз.
Ако днешният ден означаваше нещо, то бе, че са завоювали солидни позиции.
Загърна се с хавлиен халат, уви косите си в кърпа и излезе от банята, танцувайки буги.
Едва не изпищя, когато видя жената, застанала на прага на спалнята й.
— Извинявай. Извинявай — Роз не можа да сдържи смеха си. — Аз съм от плът и кръв.
— Господи! — Краката и се бяха подкосили и тя се отпусна на ръба на леглото. —
— Имам нещо, от което отново ще започне да бие.
Роз показа бутилката шампанско, която бе държала скрита зад гърба си.
— „Дом Периньон“? Охо! Мисля, че вече долавям пулс.
— Ще празнуваме. Хейли е в хола. Ще й дам половин чаша от това. Никакви лекции.
— В Европа позволяват на бременните и дори ги съветват да пият по чаша вино на седмица. Аз ще изпия цяла чаша и ще си представям, че сме във Франция.
— Ела. Изпратих момчетата при Дейвид. Ще се състезават на видеоигри.
— Е, добре. Нямам нищо против. Имат още половин час преди къпане и лягане. Това хайвер ли е? — попита Стела, когато влязоха в хола.
— Роз казва, че не бива да ям от него. — Хейли се наведе и помириса лъскавия черен хайвер в сребърна купичка. — Защото не бил полезен за бебето. Всъщност не зная дали би ми харесал.
— Добре. Значи ще има повече за мен. Шампанско и хайвер. Вие сте шеф от класа, госпожо Харпър.
— Беше страхотен ден. Винаги започвам сезона с мъничко тъга. — Роз отвори бутилката. — Всичките ми бебчета ме напускат. После съм твърде заета, за да мисля за това. — Наля шампанско в чашите. — А в края си напомням, че създадох тази фирма, за да продавам и да печеля, като върша нещо, което обожавам. Когато се прибера у дома, тъгата отново се връща. Но не и тази вечер. — Сложи чашите на масата. — Все още не разполагам с цифри и точна информация, но знам каквото знам. Днес е най-успешният ден в историята ни.
— С десет процента повече от миналата година. — Стела повдигна чашата си за тост. — Аз имам цифрите и точната информация.
— Разбира се. — Роз се засмя и смая Стела, като обгърна раменете й, сграбчи я в енергична прегръдка и я целена по бузата. — Разбира се, по дяволите! Свършихте адски добра работа. И двете. Всички. Трябва да призная Стела, че с решението си да те назнача направих голяма услуга на себе си и „В градината“.
— О! — Стела отпи глътка, за да отпусне гърлото си — Няма да възразя. — Още една, за да усети приятния гъдел от мехурчетата на шампанското по езика си, преди да опита от хайвера. — Но колкото и да ми се иска да си припиша цялата заслуга за десетпроцентното увеличение, не мога. Стоката е страхотна. Двамата с Харпър сте изключителни растениевъди. Мисля, че могат да ми се признаят пет от десетте процента.
— Беше забавно — намеси се Хейли. — През голяма част от времето изнервящо, но забавно. Толкова хора, толкова шум и тракане на колички, бутани към вратата. Всички изглеждаха истински щастливи. Навярно близостта до растенията и мисълта, че ще станат твои, прави чудеса.
— Доброто обслужване също има нещо общо с тези безброй щастливи лица. А ти… — Стела повдигна чашата си към Хейли. — … просто си ненадмината в това отношение.
— Добър екип сме. — Роз размърда пръстите на босите си крака. Днес ноктите й бяха лакирани в бледокремаво. — Сутринта ще направим подробна ревизия и ще видим в кои сектори ние с Харпър трябва да добавим нещо. — Наведе се напред и си намаза препечена филийка с хайвер. — Но тази вечер просто ще се порадваме на успеха.
— Това е най-приятната работа, която съм имала. Държах да го споделя. — Хейли погледна Роз. — Не само защото мога да пия марково шампанско и да гледам как хапвате хайвер.
Роз я потупа по рамото.
— Трябва да поговорим и на една друга тема. Вече казах на Дейвид. Позвъних на няколко места и попитах за смъртния акт на Алис Харпър Дойл — ката тя. — Начес. Според официалните архиви е починала в Начес, в дома в който е живяла със съпруга си и двете си деца.
— По дяволите! — Стела се намръщи над виното си. — Струваше ми се прекалено лесно.
— Просто ще трябва да продължим да преглеждаме домашния архив и да извадим имената на прислужниците през периода.
— Огромен труд — отбеляза Стела.
— Хей, добри сме. — Обемът на работата не плашеше Хейли. — Ще се справим. Знаете ли какво си мисля? Дейвид каза, че са я видели близо до старите конюшни, нали? Може да е имало нещо между нея и някого от конярите. Скарали са се и той я е убил. Може би неволно, а може би не. Предполага се, че насилствената смърт е едно от нещата, които задържат призраците тук.
— Убийство — замислено каза Роз. — Възможно е.
— Говорите като мащехата ми. Разказах й — обърна се Стела към Роз. — Двамата с баща ми са готови да ни помогнат с проучването, ако се нуждаем от помощ. Надявам се, че нямате нищо против.
— Аз нямам. Мислех си дали тя ще се яви на някоя от вас, след като започнахме да се ровим в миналото. Да се опита да ни покаже вярната посока.
— Имах съновидение. — Стела се почувства глупаво, когато заговори за това, и отново отпи глътка. — Нещо като продължение на друг сън отпреди няколко седмици. Никой от двата не беше много ясен… или поне подробностите се губят в паметта ми. Но зная, че и в двата имаше градина, създадена от самата мен, и синя далия.
— Съществуват ли сини далии? — попита Хейли.
— Да. Редки са — обясни Роз, — но при кръстосването да се получи хибрид със синкав оттенък.
— Това цвете не приличаше на никое, което съм виждала. Беше… искрящо, наситено. Удивително яркосиньо и огромно. И тя беше в съня ми. Не я видях, но усещах присъствието и.
— Хей! — Хейли изправи гръб. — Може да се е казвала Далия.
— Добро предположение — отбеляза Роз. — Щом издирваме призрак, не е нелогично да решим, че сънят има някаква връзка.
— Може би. — Смръщила вежди, Стела пак отпи глътка шампанско. — Чувах я, но не я виждах. Дори долавях нещо мрачно, страховито. Тя искаше да унищожа цветето. Говореше настойчиво, гневно и… не знам как да го обясня, но беше там. Как е възможно да е влязла в съня ми?
— Не зная — отвърна Роз. — Но това не ми харесва.
— На мен също. Сънищата са нещо… твърде лично. Не беше приятно да чувам шепота й в главата си. — Дори сега Стела потръпна. — Когато се събудих, знаех, че е била в стаята ми, както в съня.
— Страшничко е — съгласи се Хейли. — Всеки сън би трябвало да бъде само за сънуващия, освен ако не пожелае да го сподели. Мислиш ли, че цветето е имало нещо общо с нея? Не мога да си обясня защо е
