— Мнозина казват, че разводът е като смърт.
— Не мисля. — Лоугън поклати глава, докато бавно пристъпваше към вратата. — Според мен е просто слагане на край. Допускаш грешка, поправяш я и можеш да започнеш на чисто. Грешката беше колкото моя, толкова и нейна. Просто го осъзнахме едва след като се оженихме.
— Повечето мъже със задоволство злословят по адрес на бившите си съпруги при всяка възможност.
— Излишна загуба на енергия. Престанахме да се обичаме, а после дори да се харесваме. Искрено съжалявам за последното — сподели той и отвори остъклената врата към кухнята. — Накрая бракът ни приключи и това беше най-доброто и за двама ни. Тя остана там, където искаше да живее, а аз се върнах, където е моето място. Прекарахме заедно две години от живота си, през които имаше и хубави моменти.
— Разбираемо.
„Но бракът е нещо сериозно — помисли си тя. — Може би най-сериозното. Краят му неизбежно оставя следи, нали?“
Лоугън отново напълни чашите и хвана ръката й.
— Ще ти покажа и останалата част от къщата. — Стъпките им кънтяха, докато вървяха през празните стаи. — Мисля да направя нещо като библиотека тук, с бюро, на което да работя върху проектите си.
— Къде ги създаваш сега?
— Главно в спалнята или в кухнята. Където намеря. Ето там е имало будоар, който се нуждае от цялостно преобзавеждане. Стълбището е стабилно, но трябва да се изцикли и лакира.
Заведе я на горния етаж и тя си представи нова боя на стените, нанесена с техника, съчетаваща естествени цветове на почва и дърво.
— На твое място бих събрала купища изрезки от списания и разпечатки на файлове. — Стрелна го с поглед. — Но ти едва ли го правиш.
— Имам идеи и предпочитам да им давам време да узреят, отколкото да прибързвам. Както вече ти казах, отраснал съм във ферма. Там имахме къща и майка ми обожаваше да купува старинни мебели и да ги обновява. Беше пълно с маси. Има слабост към масите. Засега съм доволен да разполагам с предостатъчно пространство.
— Какво направи с тях, когато се преместиха?… Някой спомена, че сега родителите ти живеят в Монтана — добави Стела, когато той се спря и я изгледа подозрително.
— Да, имат хубава къщичка в Хелина. Баща ми ходи на риболов почти всеки ден, поне според мама. А тя взе любимите си старинни мебели и напълни цял фургон с тях. Продаде някои, даде една част на сестра ми, а друга — на мен. Държа ги на склад. Трябва да ги прегледам, за да видя кои ще влязат в употреба.
— Тогава ще можеш да решиш как да боядисаш и подредиш стаите. Ще имаш централни компоненти.
— Централни компоненти.
Лоугън се подпря на стената и се загледа в нея с шеговита усмивка.
— Проектирането на градини и жилища има общи основни положения за разпределяне на пространството, централни компоненти, дизайн… отлично знаеш това, иначе не би се справил толкова добре с кухнята. Е, добре, ще замълча.
— Нямам нищо против да те слушам.
— Няма какво да добавя. Коя е следващата спирка?
— Тази стая. — Посочи към една врата. — Ползвам я като офис. Но едва ли би искала да я видиш.
— Ще понеса гледката.
— Но не и аз това, което ще последва. — Повлече я към друга врата. — Ще се разбъбриш за системи за съхранение на информация, папки с етикети и какво ли не и ще се отплеснем. Разговорът на верандата ще се окаже безсмислена прелюдия, ако разваля настроението и на двама ни, като ти покажа нещо непоносимо за сетивата ти.
— Значи разговорът за градините беше прелюдия?
Лоугън се усмихна, преди да влязат в следващата стая — спалнята му. Също както кухнята, тя беше обзаведена в подходящ за него стил. Изчистени линии, издаващи мъжки почерк, пространство и хармония с панорамата. През остъклени врати се излизаше на терасата, която тя бе видяла, а отвъд нея се виждаха разлистените дървета. Стените бяха в пастелна охра, която подчертаваше естествения цвят на дървената дограма, паркета и ръбовете на скосения таван с три малки прозореца, през които влизаше светлината на залязващото слънце.
Леглото му бе широко, с черни метални табли и шоколадовокафява покривка. Мъж с неговото телосложение се нуждаеше от доста място. За спане и за секс.
По стените имаше графики в рамки, главно на градини. Стела се приближи и се вгледа в подписа в долния ъгъл.
— Ти си ги нарисувал? Чудесни са.
— Понякога скицирам проектите си, за да добия визуална представа. Някои от скиците не са лоши.
— „Не са лоши“ звучи твърде скромно и ти го знаеш. — Трудно й бе да си представи как тези едри, мускулести ръце създават нещо толкова красиво, изящно и свежо. — Ти си пълен с изненади, Лоугън. Докато карах насам, се замислих за контрастите, за нещата, които не се подреждат според очакванията ми. Както би трябвало. — Обърна се към него и посочи скиците. — Ето още една синя далия.
— Извинявай… не следя мисълта ти. Като цветето от съня ти ли?
— От, сънищата ми. Вече имах два, и то не особено приятни. Всъщност започват да ме плашат. Но важното е, че синята далия, толкова ярка и красива, е нещо неочаквано. Не е засадена от мен. Не съм си я представяла там. Както тези графики.
— Независимо какво си планирала и какво си си представяла, исках да дойдеш.
Стела отпи още една глътка вино.
— И ето ме тук. — Бавно въздъхна. — Може би трябва да обсъдим какво очакваме и как ще…
Той се приближи и я притегли към себе си.
— Какво ще кажеш да засадим още една синя далия и просто да видим какво ще се случи?
„Този път можем да опитаме“, помисли си тя, когато устните им се сляха. Лекият гъдел в корема й пропълзя до всяка частица от тялото й и гласът на желанието прошепна в съзнанието й: „Слава богу!“.
Повдигна се като балерина на палци, притисна се към него и му позволи да вземе чашата от ръката й.
След миг пръстите му се озоваха сред косите й, сграбчиха ги в шепа, а нейните ръце го обгърнаха.
— Замаяна съм — прошепна тя. — Нещо в теб ме замайва.
Кръвта му закипя и забушува като огън в корема.
— Тогава не се мъчи да стоиш права.
С едно бързо движение я вдигна на ръце. Неизбежно бе жена като нея да събуди у един мъж желание да я грабне. Женствена, стройна, с изваяни форми. Докато я носеше, се почувства невероятно силен и същевременно непривично нежен.
— Искам да те докосна навсякъде. После да започна отначало и да го направя отново. — Стигна с нея до леглото и долови тръпките на възбуда, които пробягваха през тялото й. — Дори когато ме дразниш, изпитвам желание да те докосвам.
— Това навярно означава по всяко време на денонощието.
— Истина е. Косите ти ме влудяват.
Зарови лице в тях, докато се снишаваше с нея на леглото.
— Мен също. — Хиляди нервни окончания оживяха под кожата й, докато устните му бавно се плъзгаха по шията й. — Но поради различни причини.
Всмукваше нежната й кожа, сякаш плахо вкусваше от нея. Дълга сладостна вълна се разля из цялото й тяло.
— Зрели хора сме — започна тя.
— Слава богу!
Тихо се засмя.
