именно затова го правиш, но настоявам да престанеш.
Невинното лице се намръщи, когато Гевин стовари последната количка сред нахвърляните в безпорядък други превозни средства.
— Защо винаги аз загазвам?
— Защо ли? — сопна се Стела в отговор също толкова гневно.
— Той просто се държи като бебе.
— Не съм бебе. Ти си жалко копеле без топки.
— Люк! — Смаяна и едва сдържайки смеха си, Стела рязко се обърна към него. — Къде чу това?
— Някъде. Неприлично ли е?
— Да, и не искам да го казваш отново.
„Дори и да е уместно“, помисли си тя, когато видя Гевин да прави познатата физиономия.
— Гевин, мога да отменя плановете си за вечерта. Искаш ли да си остана у дома? — Говореше спокойно, с почти ласкав тон. — Ще прекараме часа за игри в подреждане на стаята ти.
— Не. — Признал поражението си, той наведе глава над купчината колички. — Вече няма да го гледам така.
— Тогава, ако нямате нищо против, ще отида да довърша подготовката си.
Зад гърба си Стела чу Люк да прошепва на Гевин:
— Какво значи „копеле без топки“?
Завъртя очи към тавана и продължи.
— Тази вечер са врагове — каза тя на Роз.
— Всички братя се спречкват понякога. — Роз поглед към двора, където момчетата, кучето и Хейли се закачаха. — Сега всичко изглежда наред.
— Така е на пръв поглед, но под повърхността се надига вулкан. Единият от тях просто очаква удобен момент да се нахвърли върху другия.
— Ще видим дали ще успеем да отвлечем вниманието им. Ако не успеем и се развилнеят, просто ще ги окова във вериги в различни ъгли, докато се върнеш. Запазила съм онези, които използвах за своите синове. За спомен.
Стела се засмя, вече напълно спокойна.
— Добре. Но ми се обади, ако решат да се държат като непоправими глезльовци. Ще се прибера навреме, за да ги сложа да си легнат.
— Тръгвай и приятно прекарване. И да не се прибереш, ще се справим.
— Твърде много ме улесняваш — каза Стела.
— Няма нужда да бъде трудно. Нали знаеш как да стигнеш?
— Да, това е най-лесната част.
Качи се в колата си, леко натисна клаксона и помаха. „Не се безпокой за тях“, каза си, докато гледаше в огледалото за обратно виждане как момчетата се търкалят по земята с Паркър. Не би могла да потегли, ако не бе сигурна в това.
Далеч не бе така сигурна, че и при нея всичко ще е наред.
Приятно беше да шофира с отворени прозорци и да се наслаждава на пролетния бриз, който галеше лицето й. Дърветата бяха започнали да се покриват с нежна зеленина, а разцъфналите дрянове я разнообразяваха с ярки розови петна.
Мина покрай градинарския център и почувства прилив на гордост, защото вече бе част от него.
Пролетта настъпваше в Тенеси и тя бе тук, за да я посрещне. Струваше й се, че с вятъра до нея достига мирисът на реката. Лек полъх на нещо величествено и могъщо, в контраст със сладостното ухание на магнолии.
Явно контрастите бяха хитът на деня — приказното великолепие на къщата, в която живееше сега, и силата, която се таеше в нея, топлият въздух, полъхващ далеч преди началото на астрономическата пролет, докато в света, останал зад гърба й, все още разчистваха снежни преспи.
Самата тя, предпазлива и практична жена, караше към дома на мъж, когото не разбираше напълно, за да прекара вечерта в леглото му.
Вече нищо не й се струваше съвършено подредено. „Синя далия“, помисли тя. В живота й, както в съня, поникваха сини далии, които променяха предначертаните й планове.
Поне тази вечер щеше да им позволи да разцъфтят.
Докато следваше извивките на пътя, съзнанието й бе заето с мисли как ще се справят със суетнята в градинарския център през почивните дни.
Всъщност никой — нито от персонала, нито от клиентите — не се суетеше, ако не броеше себе си.
Идваха, разхождаха се, разглеждаха, разговаряха или просто съзерцаваха. Бяха обслужвани с безкрайно внимание и предразполагащи реплики.
Понякога бавното темпо я караше да изпитва желание да грабна нещо и сама да свърши работата. Но фактът, че издаването на касова бележка често отнема повече време от необходимото според нея, вече не я смущаваше.
Не биваше да забравя, че едно от задълженията й като управител е да съчетава ефективността с култура на обслужването в центъра, който ръководи.
Още един контраст.
Във всеки случай въведеният от нея график щеше да осигури достатъчно работна ръка, за да не чакат клиентите. Двете с Роз вече бяха заредили още десетина бетонни сандъчета и утре щяха да ги засадят. Можеше да повери няколко на Хейли. Момичето имаше усет за красотата.
Баща й и Джолийн щяха да вземат децата при себе си в събота и тя не можеше да се чувства виновна за това, защото всички го очакваха с нетърпение.
Трябваше да провери дали има достатъчно пластмасови касетки и кутии за разсад, да нагледа цветята на открито и…
Мисълта й секна, когато видя къщата. Не можеше да каже какво е очаквала, но не и това.
Беше разкошна.
Може би се нуждаеше от ремонт. Бе леко очукана по ръбовете, но изглеждаше красива и пълна с потенциал.
Два етажа, облицовани с посивели кедрови дъски, се издигаха върху висока тераса. Старото дърво бе напукано от честите силни ветрове. На широката площадка с навес, която според Стела можеше да се нарече веранда, имаше стар люлеещ се стол, люлка и пейка с висока облегалка. Между тях се гушеха подредени саксии и кошници с цветя.
Отстрани стърчеше тераса, а няколко стъпала водеха от нея до красив вътрешен двор.
Там също имаше столове и още саксии — о, вече започваше да се влюбва — и далечният му край се съединяваше с тревната площ, отвъд която се намираше малката горичка.
Лоугън беше засадил храсти на стъпаловидните тераси: японска андромеда с цветове като малки урни, лаври с лъскави листа, орлови нокти, наподобяващи фонтан, и внушителна редица азалии, които всеки момент щяха да се покрият с цвят.
„Оригинална идея — помисли си тя, докато бавно се приближаваше с колата си, — да сложи флокс, иберис и хвойна на най-ниската тераса, като стъпало към храстите точно над оградата“.
По-нагоре в двора бе засадил дръвчета: магнолия, все още млада и крехка, и дрян, разцъфнал в яркорозово. В далечния край имаше млада череша.
Някои от тях се оказаха фиданките, за които бе мърморил при първата им среща. Какво говореше за сегашните й чувства към него усмивката, с която си спомни за тази случка?
Спря на алеята до пикапа му и огледа тревната площ.
Имаше колчета, подредени във вълнообразна линия от алеята до площадката. Да, досети се какво е решил да направи. Криволичеща пътека до къщата, край която навярно щеше да засади още храсти и ниски дръвчета. Прекрасно. Забеляза купчина камъни и предположи, че са предназначени за алпинеум. Там, точно където свършваха дърветата, беше идеалното място.
Дограмата се нуждаеше от пребоядисване, а каменните основи — от укрепване. „Окосена трева ето там — помисли си Стела, докато слизаше. — Нарциси в началото на горичката“. Покрай пътя би засадила
