Тринадесета глава
В почивния си ден Стела заведе синовете си в зоопарка, където се срещнаха с баща й и съпругата му. След час момчетата вече бяха натоварени с гумени змии и балони и ближеха фунийки сладолед.
Стела отдавна бе приела факта, че работата на бабите и дядовците е да разглезват децата, и тъй като съдбата бе решила нейните да имат само тази двойка, тя им даваше пълна свобода.
Когато решиха следващата спирка от разходката да бъде терариумът, категорично отказа да участва и изцяло повери контрола на дядо им.
— Майка ви винаги се е мръщила, щом чуе за змии — каза Уил на момчетата.
— И не се срамувам да го призная. Вървете, аз ще ви почакам отвън.
— Ще ти правя компания. — Джолийн намести светлосинята си бейзболна шапка. — Винаги бих предпочела да бъда със Стела, отколкото с боа, която може да изпотроши костите ми.
— Момичета — каза Уил с шеговито пренебрежение и се спогледа с внуците си. — Хайде, мъжкари, към змийската яма!
Тримата с боен вик се отправиха към входа на сградата.
— Толкова е добър с тях — рече Стела. — Държи се така естествено и непринудено. Радвам се, че живеем наблизо и могат да се виждат често.
— Едва ли си по-щастлива от нас. Кълна се, че през последните два дни сякаш самият той стана дете и нямаше търпение да дойде тук. Много се гордее с трима ви.
— Мисля, че сме пропуснали много неща, докато растях.
— Добре е, че сега имате възможност да наваксате.
Стела погледна Джолийн, докато вървяха към една пейка.
— Ти никога не говориш за нея. Никога не си я критикувала.
— Сладурче, нямаш представа колко пъти съм прехапвала езика си през последните двадесет и седем години.
— Защо?
— Е, скъпа, когато си втора съпруга и мащеха, така е най-разумно. Освен това ти стана силна, умна и всеотдайна жена и отглеждаш най-красивите, най-будните и най-чаровните момчета на света. Каква полза би имало от критика?
„Но тя те критикува“, помисли си Стела.
— Казвала ли съм ти някога, че според мен си най-хубавото нещо в живота на баща ми?
— Може би един-два пъти. — Страните на Джолийн чаровно поруменяха. — Но нямам нищо против да го чуя отново.
— Ще добавя, че си и едно от най-хубавите неща в моя живот. И в този на децата.
— О, стига! — Този път очите на Джолийн се насълзиха. — Разчувства ме. — Извади от чантата си носна кърпичка, поръбена с дантела. — Това е най-милото нещо, което съм чувала, най-милото. — Заподсмърча и се опита едновременно да изтрие сълзите си и да прегърне Стела. — Безкрайно много те обичам. Винаги съм те обичала.
— Винаги съм го чувствала. — Обзета от сантименталност, Стела потърси хартиена кърпичка в чантата си. — Господи, и двете размазахме грима си.
— Струваше си. Понякога малко плач се отразява толкова добре, колкото и секс. Цялото ми лице ли е в черно от спиралата?
— Не. Само малко… — Стела изтри петното под окото и с крайчеца на своята кърпичка. — Готово. Всичко е наред.
— Чувствам се, сякаш съм спечелила милион долара, освободени от данък. Е, разкажи ми как вървят нещата при вас, преди отново да се разцивря.
— В работата — като по мед и масло. Готови сме за пролетната треска и я очаквам с нетърпение. Момчетата са доволни, завързват приятелства в училище. Всъщност, между нас да си остане но мисля, че Гевин е хлътнал по една къдрокоса блондинка от класа си. Казва се Мелиса и когато я спомене, ушите му се изчервяват.
— Много сладко. Нищо не може да се сравни с първата детска любов, нали? Спомням си своята. Бях луда по едно момче. Имаше безброй лунички по лицето и зализан перчем. Щях да умра от радост, когато ми подари малка подскачаща жаба в кутия от обувки.
— Жаба?
— Е, скъпа, бях селско момиче на осем години, така че всъщност беше добра идея за подарък. Накрая се ожени за моя приятелка. Бях на сватбата, облечена с най-ужасната розова рокля — с толкова голям кринолин, че можех да скрия кон под нея и да го яздя до църквата. Цялата беше в къдрички и приличах на ходеща сватбена торта. — Махна с ръка, докато Стела се заливаше от смях. — Не зная защо заговорих за това, но е от травматизиращите преживявания, които човек никога не забравя, дори след повече от тридесет години. Сега живеят в другия край на града. Понякога вечеряме заедно. Все още има лунички, но зализаният перчем отдавна изчезна, както и по-голямата част от косата му.
— Предполагам, че знаеш много за хората и историята на този край, щом си прекарала целия си живот тук.
— Мисля, че да. Когато и да отида в „Уол-Март“, през деня или вечер, срещам най-малко петима- шестима познати.
— Какво знаещ за призрака на Харпър Хаус?
— Хм! — Джолийн извади пудриерата и червилото си, за да освежи лицето си. — Само това, че винаги е бродила из имението, поне откакто се помнят всички. Защо?
— Ще ти се стори лудост, особено като го чуеш от мен но… видях я.
— Мили боже! — Джолийн затвори пудриерата. — Разкажи ми всичко.
— Няма много за разказване.
Все пак сподели какво й се е случило и с какво се е заела.
— Толкова е вълнуващо! Сякаш си детектив. Може би баща ти ще ти помотае. Знаеш, че обича да си играе с компютъра Стела!… Тя притисна ръката й над лакътя. — Сигурно е била
— Изключено. Тялото й… поне на призрака, е цяло. Освен това най-ценната ни нишка е прабаба, починала при раждане — напомни й Стела.
— А, да. — Джолийн се намръщи за миг, явно разочарована. — Е, ако се окаже, че е тя, ще бъде тъжно, но далеч по-малко интригуващо от убийство. Кажи това на баща си и ще видим какво можем да направим. И двамата разполагаме с достатъчно време. Ще бъде забавно.
— За мен е отклонение от нормата — сподели Стела. — Напоследък направих доста съществени отклонения.
— Имат ли нещо общо с мъж? Висок широкоплещест мъж с дяволита усмивка?
Стела присви очи.
— Защо питаш?
— Помниш ли третата ми братовчедка — Люсил? Веднъж те запознах с нея. Случайно вечеряла в града преди няколко дни и те видяла в същия ресторант с много привлекателен млад мъж. Не дошла до масата ви, защото била с приятеля си, който все още не е разведен с втората си съпруга. Всъщност срещат се от година и половина, а той не се развежда, но Люсил си е такава. — Джолийн махна с ръка. — Е, кой е привлекателният млад мъж?
— Лоугън Кътридж.
— О-о-о!… промълви тя на три срички —
— Не че не го харесвах. Просто ме дразнеше и ми бе трудно да работя с него. Вече се разбираме по- добре и няколко пъти излязохме заедно. Все още не мога да реша дали искам отново да се видим.
— Какво има за решаване? Или искаш, или не.
— Любопитна съм, но… не е редно да те моля да клюкарстваш.
Джолийн се настани по-близо до нея на пейката.
— Скъпа, кого да разпиташ за клюките, ако не мен?
