по тротоара.
— Коя е Бети Пейдж и защо продават тениски с нейна снимка?
Лоугън внезапно спря.
— Сигурно се шегуваш.
— Не.
— Като че ли не си живяла на север, а в пещера. Бети Пейдж, легендарната сексбогиня от петдесетте.
— Откъде знаеш? Дори не си бил роден тогава.
— Държа да познавам културната история на страната си, особено факти, свързани с прелестни жени, които се събличат. Погледни това лице. Съседката с тяло на Венера.
— Едва ли е можела да ходи на ръце — подметна Стела и продължи с нехайна походка, когато той се засмя.
Вървяха ту по единия, ту по другия тротоар, докато въздействието на виното отшумя и тежестта в стомаха й след обилната вечеря изчезна. Той се опита да я изкуши с предложение за блус клуб, но след кратка вътрешна дилема Стела поклати глава:
— Наистина не мога. Вече се забавих повече отколкото бях предвидила. Утре ще имам натоварен ден, а и твърде дълго ангажирах Роз тази вечер.
— Ще го запазим за друг път.
— Ще добавя и блус клуб към списъка си с неща, които не бива да пропускам. Тази вечер сложих достатъчно отметки. Бийл Стрийт и морска котка. Вече съм истинска южнячка.
— Още малко и ще започнеш сама да пържиш рибата и да слагаш фъстъчени ядки в кока-колата си.
— Защо да слагам фъстъци в кока-колата си, за бога? Няма значение. — Махна с ръка, докато излизаха от града с колата. — Южняшки навик. Какво ще кажеш, ако споделя, че прекарах чудесна вечер?
— Радвам се.
„Не беше толкова сложно — осъзна тя, — нито пък скучно или стресиращо“. Поне през първите няколко минути. Почти бе забравила какво е да чувства едновременно спокойствие и приятно вълнение в компанията на мъж.
Или да се пита — нямаше смисъл да отрича, че й хрумват подобни мисли — какво би било да усети как тези едри, загрубели от работа длани се плъзгат по тялото й.
Роз бе оставила запалени лампи заради нея. На площадката отпред, във фоайето и в спалнята й. Видя светлината им, докато се приближаваха към къщата. Това бе продиктувано от майчински инстинкт. „По- скоро сестрински“, помисли си Стела, защото Роз не бе достатъчно възрастна, за да й бъде майка.
Майка й беше твърде заета със собствения си живот и интереси, за да мисли за незначителни подробности като лампата на площадката. Може би затова самата тя се безпокоеше твърде много за тях.
— Невероятно красива къща — каза Стела. — Цялата свети нощем. Нищо чудно, че Роз я обича толкова.
— Няма друга като нея. Когато дойде пролетта, градините просто те карат да онемееш.
— Трябва да ги превърне в туристическа атракция.
— Преди време развеждаше туристи веднъж годишно, но не и откакто разкара онзи негодник Кларк. Няма да повдигна въпроса пред нея. Ако желае да поднови тази дейност, ще го направи.
Вече познаваше стила му и изчака, докато заобиколи колата и отвори вратата й.
— Нямам търпение да видя градините в цялото им великолепие. Благодарна съм за шанса да поживея тук известно време и децата ми да научат нещо за местните традиции.
— Има още една традиция. Целувката за лека нощ.
Този път той се приближи по-бавно и й остави миг очакване. Чувствените тръпки тъкмо започваха да танцуват по кожата й, когато устните му срещнаха нейните.
После, препускайки, прокараха пътека до корема й, до гърлото й, след като езикът му обходи устните й и се плъзна между тях. Плъзна ръце през косите й, по раменете й и надолу към ханша й, където ги задържа дълго.
„Мускули — помисли си тя, замаяна. — Господи, определено ги има“. Сякаш усещаше допира на нагорещена гладка стомана. Той се раздвижи и я притисна между себе си и вратата. Докато стоеше заклещена там и езикът му навлизаше в устата й, Стела се почувства уязвима, опиянена и тръпнеща от желание.
— Почакай — промълви тя. — Почакай!
— Нека първо довърша това.
Лоугън искаше много повече, но вече знаеше, че трябва да се задоволи с една целувка. Затова не бързаше тя да свършва. Устните й бяха неустоими, а лекият трепет в тялото й безмилостно разпалваше еротични усещания. Представи си как ненаситно поглъща тази чувственост или вкусва от нея на малки хапки, докато обезумее от наслада.
Когато се отдръпна назад, замъглените й очи го накараха да повярва, че можеше да стори и двете неща — друг път, на друго място.
— Има ли смисъл да се преструваме, че ще спрем дотук?
— Не мога…
— Нямам предвид тази нощ — увери я той, когато я видя смутено да хвърля поглед към вратата.
— Тогава прав си, няма смисъл.
— Добре.
— Но не мога безразсъдно да се впусна в подобна авантюра. Трябва да…
— Да планираш — довърши Лоугън. — Да организираш.
— Не си падам по спонтанните постъпки, а и подобна спонтанност е почти невъзможна, когато имаш… две деца.
— Тогава планирай. Организирай. И ми кажи, когато си готова. Аз мога да бъда спонтанен. — Отново я целуна, а коленете й се подкосиха и тя едва се задържа на крака. — Имаш телефонните ми номера. Обади ми се. — Отдалечи се на крачка от нея. — Влез, Стела. Традицията повелява не само да целуна момичето, а и да изчакам, докато влезе, преди да си тръгна, питайки се кога ще имам шанса да го сторя отново.
— Лека нощ.
Стела влезе вътре, изтича нагоре по стълбите и забрави да угаси лампите. Все още сякаш летеше, когато тръгна по коридора, затова приспивната песен стигна до съзнанието й едва на две крачки от спалнята на синовете й.
Измина разстоянието с един скок. Този път наистина видя силуета, блясъка на русите коси на слабата светлина и очите, които се вгледаха в нейните.
Студът я връхлетя като удар, внезапен и гневен. След миг и той, и жената изчезнаха.
Олюлявайки се, тя се втурна към двете легла, погали косите на Гевин и Люк и докосна бузите и раменете им, както правеше, когато бяха съвсем малки. Това бе начинът една разтревожена майка да се убеди, че детето й диша.
Паркър лениво се обърна на другата страна, поздрави я с ръмжене и тупване с опашка и отново заспа.
„Той ме усеща, познава мириса ми. Дали и с нея е същото? Защо не лае по нея? Или просто съм загубила ума си?“
Приготви се за лягане, взе одеяло и възглавница и се върна в спалнята на синовете си. Настани се между тях и прекара нощта там, за да ги пази от немислимото.
Дванадесета глава
Роз бе в оранжерията и поливаше касетки с едногодишни растения, които бе подготвила през зимата. Скоро трябваше да ги изложи за продан. Дълбоко в себе си винаги тъгуваше, че няма да ги засади самата тя. И знаеше, че не за всяко от тях ще бъдат полагани добри грижи.
Някои щяха да бъдат напълно забравени и да загинат, други щяха да получават твърде много или
