недостатъчно слънчева светлина. Сега бяха зелени, красиви и изпълнени с живот.
И нейни.
Трябваше да ги остави да поемат по свой път, както синовете си, и да се надява, че ще разгърнат потенциала си, ще разцъфтят и разкрият цялата си красота.
Липсваха й нейните малки момчета. Още повече сега, когато си бе припомнила какво е в дома й да има детски смях и разтурия. Близкото присъствие на Харпър й помагаше, понякога толкова много, че й беше трудно да престане да разчита на подкрепата му.
Но етапът, на който й принадлежеше изцяло, бе минало. Макар и да живееше достатъчно близо, за да я чуе, когато го повика, и често да работеха заедно, никога вече нямаше да е само неин.
Трябваше да се задоволи с редки гостувания, телефони обаждания и писма по електронната поща от другите си синове. И с мисълта, че са щастливи, докато изграждат собствения си живот.
Тя им бе дала почва, в която да пуснат корени, беше ги отгледала, възпитала и позволила да следват пътя си.
Не желаеше да бъде от властните, задушаващи майки. Синовете, както и растенията се нуждаеха от пространство и въздух. Но понякога й се искаше да се върне с десет, дори двадесет години назад и да задържи безценните момчета при себе си малко по-дълго.
„Сантименталността навява само тъга“, напомни си тя и спря водата точно когато в оранжерията влезе Стела.
Роз вдъхна с наслада от топлия въздух.
— Нищо не може да се сравни с мириса на влажна почва, нали?
— Не и за хора като нас. Погледни тези невени. Моментално ще се разграбят. Липсваше ми тази сутрин.
— Исках да дойда рано. Следобед трябва да отида на сбирка на градинарския клуб. Реших да подредя десетина средно големи саксии на централно място.
— Добра реклама. Просто исках отново да ти благодаря, че гледа момчетата ми снощи.
— Беше забавно. Много. Ти добре ли прекара?
— Чудесно. Ще бъде ли проблем за теб, ако с Лоугън се виждаме?
— Защо да бъде?
— При обстоятелството, че работим заедно…
— Зрелите хора имат право да живеят живота си при всякакви обстоятелства. И двамата сте необвързани зрели хора. Предполагам, че самите вие трябва да решите дали има някакъв проблем да се виждате.
— И двете използваме израза „да се виждаме“ като евфемизъм.
Роз започна да изправя стъблата на няколко петунии.
— Стела, ако не искаше да правиш секс с мъж, които изглежда като Лоугън, бих се разтревожила за теб.
— Тогава няма за какво да се тревожиш. Все пак държа да ти кажа… Работя за теб и живея в къщата ти, така че държа да ти кажа, че не съм лекомислена жена.
— Сигурна съм, че не си. — Роз вдигна поглед за миг. — Ти си твърде предпазлива, твърде целенасочена и отговорна, за да бъдеш лекомислена с мъжете.
— Тактичен начин да ме наречеш „задръстенячка“.
— Не точно. Но ако беше лекомислена, и това щеше да си бъде твоя работа. Нямаш нужда от моето одобрение.
— Искам да го получа… защото работя та теб и живея в дома ти. И защото те уважавам.
— Е, добре. — Роз се премести до импациенсите — Имаш го. Една от причините да настоявам да живееш в къщата беше желанието ми да те опозная отблизо, в личен план. Когато те назначих, аз ти дадох нещо много важно за самата мен. Така че ако след първите няколко седмици бях решила, че не си от типа хора, които харесвам и уважавам, щях да те уволня. Не е толкова трудно да се намери компетентен служител.
— Благодаря. Предполагам, че е така.
— Ще внеса някои от вече засадените мушката. Така ще си спестя време и усилия, а имаме предостатъчно от тях.
— Кажи ми колко и ще направя промени в каталога. Роз, исках да поговорим за още нещо.
— Говори — подкани я Роз и започна да избира растения.
— За призрака.
Роз повдигна розово мушкато и го огледа от всички страни.
— Какво за нея?
— Струва ми се глупаво да обсъждам тази тема, но… Чувствала ли си се някога застрашена от нея?
— Застрашена? Не. Не бих употребила толкова силна дума. — Сложи мушкатото в пластмасова касетка и избра друго. — Защо?
— Защото, както се досещаш, аз я видях.
— Не е неочаквано. Печалната невеста спохожда майки и малки момчета. От време на време и момичета. Самата аз я виждах понякога, когато бях малка, а след раждането на момчетата — доста често.
— Кажи ми как изглежда.
— Висока е долу-горе колкото теб. — Докато говореше, Роз продължаваше да избира мушката за градинарския клуб. — Слаба. На около двадесет и шест-седем години, предполагам, въпреки че е трудно да се каже. Не изглежда добре. Дори за призрак — добави тя с вяла усмивка. — Впечатлението ми е, че някога е притежавала завидна красота, но известно време е била болнава. Руса е, очите й са сиво-зеленикави. И много тъжни. Облечена е със сива рокля… или поне изглежда сива и виси на нея като на закачалка, сякаш е измършавяла.
Стела въздъхна.
— Точно нея видях. Звучи налудничаво, но я видях.
— Трябва да се чувстваш поласкана. Рядко се явява на хора извън семейството… доколкото съм чувала. Няма от какво да се страхуваш, Стела.
— Но се изплаших. Снощи, когато се прибрах и влязох да нагледам момчетата, първо я чух. Пее някаква приспивна песен.
— „Синя лавандула“. Това би могло да се нарече „запазена марка“. — Роз извади малка ножица и отряза хилаво разклонение. — Доколкото съм чувала, не е говорила на никого, но вечер пее на децата в къщата.
— „Синя лавандула“. Да, точно така. Чух я и се втурнах в стаята. Беше застанала между леглата им. Погледна ме. Беше само за секунда, но в очите й нямаше тъга, Роз, имаше гняв. Връхлетя ме студена вълна, сякаш тя хвърли нещо към мен. Не както друг път, когато просто усещах студ.
Заинтригувана, Роз се вгледа в лицето на Стела.
— Няколко пъти имах чувството, че съм я ядосала. Просто промяна на тона. Точно както го описа, предполагам.
— Случи се.
— Вярвам ти, но доколкото си спомням, почти винаги беше кротка и миловидна. Приемах редките й моменти на гняв просто като мрачни настроения. Предполагам, че призраците също ги имат.
— Предполагаш, че призраците също имат мрачни настроения — бавно повтори Стела. — Просто не разбирам подобни твърдения.
— Хората изпадат в тях, нали? Защо това да се променя след смъртта им?
— Добре — каза Стела след миг. — Ще се опитам да помисля по въпроса, сякаш не е пълна лудост. Може би не одобрява присъствието ми в къщата.
— През последните стотина години Харпър Хаус е имала много обитатели и гости. Би трябвало да е свикнала. Ако предпочиташ, се премести в другото крило…
— Не, не виждам какво би било по-различно. Въпреки че снощи бях толкова разтревожена, че спах в стаята на момчетата, гневът й не бе насочен към тях, а само към мен. Коя е била?
— Никой не знае със сигурност, но въпреки че я наричат Печалната невеста, има предположения, че е
