— След минута. — Отиде до тоалетката и сложи сребърните обици халки, които бе приготвила. — Искам да обещаеш, че ще слушаш мис Роз.
— Ще ядем чийзбургери и ще играем видеоигри. Тя каза, че може да ни победи на „Смакдаун“, но аз не мисля така.
— Никакво боричкане с брат ти. — „Напразни надежди“, помисли си Стела. — Дайте си малко почивка тази вечер.
— Може ли да сляза?
— Върви. — Леко го шляпна отзад. — Телефонът ми ще е включен, в случай че имате нужда от мен.
Когато синът й се втурна навън, Стела сложи обувките и тънък черен пуловер. След един поглед в огледалото реши, че аксесоарите правят роклята подходяща и за официална, и за по-непретенциозна обстановка, към което се бе стремила.
Взе чантата си, провери съдържанието й и влезе в съседната стая. Люк лежеше изтегнат на пода в любимата си поза по корем и умърлушено бе навел глава над учебника си по аритметика.
— Проблем ли има, хубавецо?
Той вдигна глава и я погледна така жално, както само малко момче би могло.
— Мразя домашните.
— Аз също.
— Гевин изтанцува танца на победата, защото пръв написа своето.
Разбрала причината за унинието му, Стела седна на леглото до него.
— Да видим какво имаш.
— Защо трябва да зная колко е две плюс три?
— Как иначе ще знаеш по колко пръста имаш на ръцете?
Люк събра вежди, а после изведнъж на лицето му грейна усмивка на задоволство.
— Пет!
След като преодоля кризата, тя му помогна и с останалите задачи.
— Ето, готов си. Не беше таткова зле.
— Все пак мразя домашните.
— Може би, но е време за танца на победата.
Той скочи на крака и със смях обиколи стаята в тръс.
Всичко в нейния малък свят отново беше подредено.
— Ти защо няма да вечеряш тук? Ще ядем чийзбургери.
— Честно казано, не зная. Нали ще слушаш мис Роз?
— Аха. Тя е добра. Веднъж излезе на двора и хвърли топката на Паркър. Дори не се намръщи, когато й я донесе олигавена. Някои момичета се мръщят. Нали мога да сляза? Защото съм гладен.
— Разбира се.
Когато остана сама Стела се изправи и машинално събра разхвърляните играчки и дрехи, които някой бе забравил да сложи обратно на етажерката и в гардероба.
Прокара пръсти по съкровищата на децата си. Любимите комикси на Гевин, бейзболната му ръкавица. Скъпоценното камионче на Люк и окъсаното мече, с което все още не се срамуваше да заспива.
Хладна тръпка между плещите я накара да застине. Дори под пуловера кожата на ръцете й настръхна. С крайчеца на окото си вида силует — по-скоро отражение или сянка — в огледалото над бюрото.
Когато се обърна, в стаята влезе Хейли.
— Лоугън току-що спря пред къщата — започна тя, но изведнъж замълча. — Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.
— Да. Добре съм. — Прокара трепереща ръка през косите си. — Просто ми се стори… Нищо. Нищо. Освен бледа, как изглеждам?
Отново застана срещу огледалото, но този път видя само себе си и Хейли, която се приближаваше.
— Върхът си. Имаш страхотна коса.
— Лесно е да го кажеш, когато не се будиш с нея всяка сутрин. Мислех да я вдигна на кок, но реших, че ще е твърде официално.
— Точно така. — Хейли направи още няколко крачки и доближи главата си до нейната. — Веднъж пробвах дали ми отива червена. Пълна трагедия. Кожата ми изглеждаше жълта.
— Този наситен кестеняв цвят е чудесен.
„Господи, какво лице — помисли си Стела с мъничко завист. — Няма нито една бръчка“.
— Да, но червеното е толкова модерно. Е, аз слизам да правя компания на Лоугън, докато… Изчакай още няколко минути, за да отидем в кухнята и да ви оставим насаме. Ще си устроим голямо пиршество с бургери.
За бога, нямаше намерение да си придава важност и да го впечатлява. Но Хейли вече бе излязла, а и тя искаш да се огледа още веднъж. И да се успокои.
Поне подготовката за срещата… този път безспорно истинска среща… бе изместила всички тревоги на заден план. Но отражението в огледалото не приличаше на Хейли. Макар да я беше зърнала само за миг, бе убедена, че жената имаше руси коси.
Възвърнала увереността си, тръгна по коридора. Чу смеха на Хейли от площадката над стълбището.
— Сега ще дойде. Мисля, че е излишно да ти казвам да се чувстваш като у дома си. Аз отивам в кухнята, където са останалите от компанията. Предай на Стела, че ще кажа на всички „чао“ от нейно име. Приятно прекарване.
„Това момиче да не е ясновидка?“ запита се тя. Хейли сякаш бе изчислила с точност до секундата кога да излезе и докато се отдалечаваше по коридора Стела слезе до площадката. Лоугън вдигна поглед към стълбите.
„Хубав черен панталон“, забеляза тя. Чудесна синя риза, но не с вратовръзка и сако, а със спортно яке върху нея. Все пак не бе твърде скромно облечен.
— Добре изглеждаш.
— Благодаря. Ти също.
— Хейли ще каже на всички, че излизаш. Готова ли си?
— Да.
Тръгна с него и огледа черния „Мустанг“, паркиран отпред.
— Имаш и кола.
— Не е просто кола, само жена би го нарекла така.
— Говориш като сексист. Добре, щом не е кола, какво е?
— Машина.
— Приемам поправката. Не ми каза къде ще ходим.
Лоугън отвори вратата пред нея.
— Ще разбереш.
Докато караше към града, той пусна тиха музика, непозната за нея. Стела знаеше, че е блус, но бе невежа в тази музикална област. Когато нехайно призна това, не само му се стори шокиращо, а стана тема на разговора през целия път.
Тя научи най-основното за музиканти като Джон Лий Хукър, Мъди Уотърс, Би Би Кинг и Тадж Махал.
Докато се движеха из центъра, осъзна че разговорът помежду им никога не е проблем. След като паркира, Лоугън се обърна и за дълго прикова поглед в нея.
— Сигурна ли си, че си родена тук?
— Пише го в удостоверението ми за раждане.
Той поклати глава и слезе.
— Щом си толкова непросветена за блуса, би трябвало отново да провериш. — Влязоха в ресторант, където всички маси вече бяха заети и бе доста шумно. Щом седнаха, той отпрати сервитьора. — Да почакаме с питиетата, докато избереш какво ще ядеш. Ще поръчаме бутилка вино.
— Добре.
