мразовитите зимни вечери бяха отминали.
След като свърши със засаждането, щеше да си вземе бира, да поседи навън в тъмнината и да се наслаждава на уединението си.
Отдели една свежа жълта теменужка и започна да заравя корените й.
Не я чу да се приближава. Бе толкова съсредоточен, че дори не видя сянката й, когато се надвеси над него. Приятелският и поздрав така го стресна, че сърцето му едва не изскочи.
— Извинявай. — Хейли се засмя и потърка корема си. — Сякаш си на милиони километри оттук.
— Така изглежда.
Изведнъж усети пръстите си отекли и непохватни и разсъдъкът му се замъгли. Тя стоеше с гръб към залязващото слънце и когато вдигна поглед към нея, видя ореол от лъчи около главата й, а лицето й остана в сянка.
— Просто се разхождах. Чух музиката ти. — Кимна към отворения прозорец, през който звучеше песен на
— Да, обичат хладното време.
— Зная. Защо ги засаждаш тук? Няма ли да пречат на това пълзящо растение?
— Клематис. Корените му трябва да бъдат на сянка. Затова засаждам едногодишни цветя около тях.
— Аха. — Хейли приклекна да погледне по-отблизо. — В какъв цвят цъфти клематисът?
— Лилав. — Не бе сигурен дали е добре една бременна жена да прикляква. Нямаше ли опасност да притисне бебето вътре? — Искаш ли стол или нещо друго за сядане?
— Не, удобно ми е. Имаш хубава къща.
— Да, и на мен ми харесва.
— Като от книжка с приказки се тези градини. Голямата къща е разкошна, но малко страховита. — Хейли направи гримаса. — Не искам да ме сметнеш за неблагодарна.
— Не, разбирам те. — Най-добре бе да продължи със засаждането. Тя не
— Беше ми нужна цяла седмица, докато престана да ходя на пръсти и да шепна. Може ли аз да засадя една?
— Нямаш ръкавици. Да ти донеса…
— Нямам нищо против да поизцапам ръцете си. Днес дойде една жена, която каза, че засаждането на растения носело късмет на бременните. Предполагам, че има нещо общо с плодородието и плодовитостта.
Харпър не желаеше да мисли за плодовитост. Тази дума го караше да изпитва ужас.
— Ето, продължи ти.
— Благодаря. Исках да кажа… — По-лесно бе, когато ръцете й са заети. — Зная какво може да си помислиш за жена, която се появява без предизвестие пред прага на майка ти, но не желая да се възползвам от роднинската си връзка с нея. Не искам да смяташ, че съм способна на това.
— Познавам само един човек, който се осмели да опита и успя, но не за дълго.
— Вторият й съпруг. — Хейли кимна, докато отъпкваше с длани пръстта около цветето. — Поразпитах Дейвид за него, за да не изтърся някоя глупост. Каза ми, че е бъркал в сейфа с парите й и й е изневерявал. — Избра още една теменужка. — Когато Роз разбрала, веднага го изритала, и то така жестоко, че изминал половината път до Мемфис на бегом. Заслужава възхищение, че е събрала сили да го стори, когато чувствата й са били толкова наранени. Освен това никак не е приятно да знаеш, че хората говорят зад гърба ти… Ох!
Притисна ръка към корема си и Харпър пребледня.
— Какво? Какво има?
— Нищо. Бебето помръдна. Понякога ме разтърсва цялата.
— Не бива да стоиш клекнала. Трябва да седнеш.
— Нека само да довърша тази. Когато започна да ми личи, някои хора в родния ми град просто решиха, че съм загазила и момчето отказва да поеме отговорността си. За бога, живеем в двадесет и първи век, нали? Както и да е, изпитвах гняв, но и неудобство. Мисля, че донякъде това бе причината да замина. Трудно е непрекъснато да се срамуваш. Готово. — Отъпка пръстта. — Много са красиви.
Той скочи на крака, за да й помогне да се изправи.
— Искаш ли да поседнеш за малко? Да те изпратя ли?
Хейли докосна корема си.
— Безпокоиш се заради него, нали?
— Изглежда.
— Аз също. Но съм добре. Сигурно искаш да ги засадиш, преди да се стъмни. — Отново кимна към цветята, към къщата и градините около нея и издължените й бледосини очи сякаш погълнаха всичко с поглед.
Най-сетне се спряха върху лицето му и гърлото му пресъхна.
— Тук наистина ми харесва. Ще се видим на работа.
Той остана като закован на мястото си и я проследи с поглед, докато тя бавно се отдалечи по криволичещата пътека и изчезна в здрача.
Осъзна, че е изтощен, сякаш е участвал в някакъв щур маратон. Щеше да пийне бирата сега, а после да засади последните няколко теменужки.
Когато децата изведоха Паркър на вечерната му разходка, Стела се залови да разчиства трохите от пицата, оставени от двете момчета и кучето.
— Следващия път, когато поръчаме пица, аз ще черпя — каза Хейли, слагайки чашите в съдомиялната машина.
— Добре. — Стела хвърли поглед към нея. — Когато бях бременна с Люк, исках само италианска храна. Пица, спагети, маникоти. Нямаше да се учудя, ако вместо да плаче, когато се роди, бе запял
— Аз нямам специални предпочитания. Хапвам от всичко. — На светлината на прожекторите отвън Хейли видя момчетата и кучето да се надбягват. — Бебето доста се движи. Нормално е, нали?
— Разбира се. Гевин кротуваше и подремваше и трябваше да го смушкам, или да пийна кока-кола, за да го накарам да се размърда. А Люк непрекъснато правеше гимнастика. Успяваш ли да поспиш нощем?
— Рядко, но не се оплаквам. Струва ми се, че сме сами на света, аз и той… или тя.
— Зная за какво говориш. Но, Хейли, ако някога си будна и разтревожена или просто не се чувстваш добре, винаги можеш да дойдеш при мен.
Изведнъж буцата, заседнала на гърлото й, се разсея.
— Наистина ли? Сигурна ли си?
— Разбира се. Понякога е полезно да поговориш с някого, който вече го е преживял.
— Не съм сама — тихо промълви Хейли, загледана в момчетата навън, — както очаквах. Бях готова да се справям сама… поне така мисля. — Очите й се насълзиха и тя примигна и ги потърка. — Хормони. Господи!
— Плачът също помага. — Стела потърка раменете й. — Кажи ми, ако искаш някой да дойде с теб, когато имаш час при лекаря си.
— Последния път той каза, че всичко с наред. Плодът се развива нормално. Посъветва ме да се запиша в курс за бъдещи майки. Подготовка за раждането. Но държат бременната да го посещава с партньор.
— Избери мен.
Хейли се засмя и се обърна към нея:
— Наистина ли си готова да го направиш за мен? Не мога да искам толкова много.
— С удоволствие. Ще бъде почти сякаш самата аз очаквам още едно дете.
— Би ли се решила да имаш трето? Ако…
