беше такава, че да се чувства длъжен да изпрати момичето до вратата и да го целуне за лека нощ.
Хрумна й да му подаде ръка като на приятел, преди да се разделят, но реши, че ще е твърде суховато и смешно. Затова само се усмихна.
— Ще пусна компактдиска на момчетата. — Разклати чантата си. — Да видим какво ще кажат.
— Добре. Чао засега. — Лоугън тръгна обратно към своята страна, но тутакси изруга под нос, сложи слънчевите си очила на покрива на пикапа и се обърна. — Не, първо трябва да направя още нещо.
Не бе нито бавно загряваща, нито наивна. Отгатна намерението му още когато се намираше на крачка разстояние от нея. Но остана неподвижна.
Издаде тих звук, не точно дума, щом пръстите му преминаха през косите й, обхванаха тила й и я накараха да се повдигне на пръсти. Видя очите му, сиво-зелени на златисти петънца, ситни като прашинки.
В следващия миг погледът и се премрежи и усети допира на горещите му устни до своите.
Нямаше никаква нерешителност, плахо изучаване или приятелска ласка. Бе жадна и яростна целувка на мъж, твърдо решен да постигне това, което желае. „Ето какъв е — помисли си тя. — Държи да осъществи всичко, което е намислил, но сякаш никога не е напълно удовлетворен“.
Сърцето й подскочи до гърлото, запулсира там и заглуши всички думички, дори спря дъха й. Пръстите на ръката й, която инстинктивно бе повдигнала към рамото му, се вкопчиха в него и бавно се плъзнаха към лакътя му, щом той вдигна глава.
Все още с пръсти, заровени в косите и, Лоугън промърмори:
— По дяволите!
Обгърна талията й и отново застанала на пръсти, тя се озова притисната към него. Когато устните му се впиха в нейните, всяка капчица разум, която все още не я бе напуснала, сега сякаш се изпари.
Не биваше дори да му хрумва да я целуне. Но щом го бе сторил, би било глупаво да си тръгне и да остави недовършено това, което е започнал. Сега здравата бе загазил, защото не можеше да се откъсне от тези буйни коси, това възбуждащо ухание и тези нежни устни.
Когато целувката стана по-дълбока, тя издаде съблазнителен тих стон. Нима бе възможно в такъв момент един мъж да не изпита неудържимо желание?
Косите й бяха като лабиринт от заплетени копринени спирали, а чувствените извивки на тялото й прилепваха съвършено към неговото. Колкото по-дълго я притискаше и усещаше вкуса й, толкова по-тих и далечен ставаше звънът на предупредителните камбанки в съзнанието му, които му напомняха, че не би искал да влиза в интимни отношения с нея. За кратко или за дълго.
Когато най-сетне я пусна и се отдръпна, видя поруменелите й страни. Сините й очи изглеждаха още по- ярки и големи. Искаше му се да я метне на рамо и да я отвлече някъде, където да продължават това, към което целувката бе прелюдия. Този порив го накара да почувства напрежение в корема и той направи още крачка назад.
— Добре. — Струваше му се, че говори спокойно, но не можеше да е сигурен, защото ушите му бучаха от нахлулата кръв. — Чао засега.
Върна се до пикапа си и се качи. Намери сили да запали и да включи на задна скорост. После изведнъж удари спирачките, щом слънцето заслепи очите му.
Видя как Стела изтича да вдигне слънчевите му очила които бяха паднали на чакълената алея. Спусна стъклото, когато тя се приближи.
Не откъсна поглед от очите й, докато му ги подаваше.
— Благодаря.
— Моля.
Сложи очилата, завъртя волана и излезе от паркинга.
Щом остана сама, Стела издаде дълга треперлива въздишка, а после жадно си пое дъх. Изпусна го, докато се изкачваше по стъпалата към площадката пред входа.
Едва стигнала до най-горното, просто седна на него.
— Пресвета Богородице! — промълви тя.
Остана там, когато излезе клиентка и влезе друга. Всичко в нея кипеше и бушуваше. Чувстваше се, сякаш е паднала от скала или сякаш висеше от нестабилния й ръб само на лепкавите си пръсти.
Какво трябваше да направи? И как да го проумее, когато бе загубила разсъдъка си?
Реши, че е безсмислено да опитва, докато не възвърне способността си да мисли. Изправи се и изтри потните си длани в крачолите на панталона си. Сега щеше да довърши работата за деня, да поръча пица и да се прибере при синовете си. Да се върне към нормалния си живот.
Справяше се по-добре, когато всичко бе нормално.
Десета глава
Харпър разкопа пръстта около корените на клематиса, пълзящ нагоре по желязната ограда. В този край на градината цареше тишина. Храстите и декоративните дървета, пътеките и лехите отделяха постройката, която той все още наричаше „къща за гости“, от главната сграда.
Нарцисите тъкмо започваха да разтварят ярките си жълти чашки, грейнали на фона на пролетната зеленина. Скоро лалетата щяха да ги последват. Те бяха любимите му цветя, цъфтящи през сезона, и затова бе засадил леха с луковици точно до вратата на кухнята си.
Къщата представляваше малка постройка, някога гараж за файтони, и всяка жена, която бе водил, бе възхитена от нея. Обикновено я наричаха „куклен дом“. Нямаше нищо против, въпреки че на него му приличаше по-скоро на кантон с варосани кедрови дъски и стръмен покрив. Беше удобна — отвътре и отвън — и идеална за неговите нужди.
Само на няколко крачки от задната врата имаше малка оранжерия, която бе личното му владение. Живееше на достатъчно разстояние от голямата къща, за да се чувства самостоятелен и да не се смущава понякога да прекарва нощите си в женска компания. Същевременно се намираше достатъчно близо, за да стигне дотам за минути, в случай че майка му има нужда от него.
Не му харесваше да е сама, въпреки че можеше да разчита на Дейвид. Благодареше на Бога за него. Майка му бе най-силният и уверен човек, когото Харпър познаваше, но просто не одобряваше идеята да броди сама из огромното здание ден след ден, нощ след нощ.
Все пак определено би предпочел това, отколкото да живее с негодника, за когото се бе омъжила. Не можеше да опише с думи дълбоката си ненавист към Брайс Кларк увлечението на майка му по този тип беше доказателство, че и тя не е безгрешна, но за човек, който рядко допуска грешки, тази се оказа огромна.
Въпреки че го бе изритала незабавно и безмилостно, Харпър се безпокоеше, че той няма да се примири със загубата на Роз, къщата, парите и охолството.
Проклетникът се беше опитал да проникне с взлом веднъж, седмица преди окончателния развод. Харпър не се съмняваше, че майка му би се справила и сама, но се радваше, че се бе оказал наблизо.
Изпитваше доволство, че и той има заслуга за изгонването на алчното невярно копеле.
Но бе изминало достатъчно време, а и майка му вече не живееше сама в къщата. Две жени и две деца бяха добра компания. Покрай тях и бизнеса си бе по-заета от всякога.
Може би беше време Харпър да помисли за собствено жилище.
Проблемът се състоеше в това, че не можеше да намери основателна причина. Обичаше тази къща, както никога не бе обичал жена. С всеотдайна страст, уважение и благодарност.
Чувстваше и градините като свой дом, по-скъп и от къщата. Почти всеки ден излизаше през входната си врата, правеше дълга здравословна разходка из тях и отиваше на работа.
Нямаше никакво желание да се мести в града. Толкова шум, толкова хора. Мемфис бе страхотно място да прекара вълнуваща нощ — клубове, жени, срещи с приятели. Но ако останеше там дори месец, щеше да се задуши.
Не би живял и в предградията. Тук имаше всичко, което желаеше: малка кокетна къща, обширни градини, оранжерия и работа на две крачки.
Седна на петите си и намести бейзболната шапка, която придържаше косите му назад. Пролетта настъпваше. Нищо не можеше да се сравни с нея в дома му. Уханията, гледките и дори звуците.
Наближаваше здрач и светлината отслабваше. Когато слънцето залезе, щеше да стане хладно, но
