— Добре. — Отметна завивките. — Легни и се свий на кълбо, миличък. Не знам защо е толкова студено. Ще премеря температурата ти за всеки случай.
Докосна челото му с устни, когато той се сгуши на възглавницата й. Определено бе леко затоплено.
Включи нощната лампа и стана, за да вземе термометъра от банята.
— Да видим дали ще мога да надникна в главата ти. — Погали косите му и допря върха на тръбичката с живак до ухото му. — Зле ли ти беше, преди да си легнеш?
— Неее. Бях…
Тялото му се стегна и от гърлото му се изтръгна тих стон. За нея бе очевидно, че ще повърне, преди още да се е случило. С бързината на опитна майка го грабна и се втурна към банята. Стигнаха тъкмо навреме и тя му шепна и милва косите му, докато спазмите стихнаха.
Най-сетне Люк извърна бледото си личице към нейното.
— Повърнах.
— Зная, миличък. Съжалявам. Скоро ще се почувстваш по-добре.
Даде му малко вода, изтри лицето му с влажна кърпа и го отнесе обратно до леглото си. „Странно“, помисли си Стела. В стаята бе станало по-топло.
— Вече не ми е лошо.
— Добре. — Все пак премери температурата му — 37.3 не бе толкова зле. Придърпа кошчето за смет до леглото. — Боли ли те някъде?
— Не, но не искам да повръщам. В гърлото ми остава лош вкус. Клати ми се още едно зъбче и ако повърна отново, може да падне и да не мога да го сложа под възглавницата си.
— Не се тревожи. Обещавам ти, че ще сложиш и него под възглавницата, както първото. А сега ще ти донеса малко джинджифилов сироп. Стой тук, връщам се след минута.
— Добре.
— Ако отново ти се доповръща, опитай се да използваш това. — Нагласи кошчето близо до него. — Няма да се бавя, миличък.
Забърза навън и изтича надолу по стълбите по нощница. Един от недостатъците на голямата къща бе, че кухнята се намираше на километри от спалните.
Нямаше да е зле да си купи малък хладилник, като онзи в стаята й в общежитието на колежа, и да го сложи във всекидневната на горния етаж.
„Лека треска“, помисли си, когато се втурна в кухнята. Навярно до сутринта щеше да отмине. Ако не, щеше да повика лекар.
Намери джинджифиловия сироп, сложи лед във висока чаша грабна бутилка вода и хукна обратно нагоре.
— Ще пия джинджифилов сироп — чу да казва Люк, докато тя вървеше по коридора към стаята си, — защото повърнах. Въпреки че сега съм по-добре, ще го изпия. Можеш да го опиташ, ако искаш.
— Благодаря, скъпи, но…
Когато влезе, видя сина си да седи с гръб към вратата, облегнат на възглавниците. И отново бе студено. Толкова студено, че дъхът й се издигаше като пара във въздуха.
— Тя си отиде — каза Люк.
По гърба и пробягаха тръпки, но не само от студ.
— Кой си отиде?
— Онази госпожа. — Сънените му очи леко се отвориха, когато видя чашата с джинджифилов сироп. — Постоя при мен, докато ти беше долу.
— Коя госпожа. Люк? Роз? Хейли?
— Неее. Онази, която идва и ни пее. Мила е. Може ли да изпия всичкия сироп?
— Само мъничко. — Ръцете й затрепериха, докато го наливаше. — Къде я видя?
— Ето тук. — Люк посочи към леглото, а след това взе чашата с две ръце и отпи глътка. — Това ми харесва.
— Виждал ли си я и друг път?
— Аха. Понякога, когато се събудя, тя е до мен. Пее онази песничка — „дили-дили“.
— Мислиш ли, че е… — „Не, не го плаши“, мислено се упрекна тя. — Как изглежда?
— Хубава е. Има руса коса. Мисля, че е ангел, женски ангел. Спомням си приказката за ангела охранител.
— Ангела хранител.
— Но тя няма криле. Гевин казва, че може би е вещица, но добра, като Хари Потър.
Гърлото й пресъхна.
— И Гевин ли я е виждал?
— Да, когато идва и пее. — Люк подаде чашата обратно на Стела и потърка очи. — По-добре ми е на коремчето, но ми се спи. Може ли да остана в твоето легло.
— Разбира се.
Но преди да легне при него, Стела запали лампата в банята. Нагледа Гевин и едва се сдържа да не го грабне от леглото му и да го отнесе в своето. Остави вратата между двете стаи отворена и се върна в спалнята си.
Угаси нощната лампа, преди да се пъхне под завивките до по-малкия си син.
Прегърна го и го задържа близо до себе си, докато той спеше.
На следващата сутрин Люк бе напълно здрав. Весело подскачаше и по време на закуска въодушевено разказа на Дейвид как е повърнал и после пил джинджифилов сироп.
Стела се поколеба дали да го заведе на училище, или да го остави у дома, но той вече нямаше температура, а съдейки по апетита му, нямаше и проблеми със стомаха.
— Нищо страшно — отбеляза Дейвид, когато момчетата хукнаха да вземат учебниците си. — Докато ти изглеждаш, сякаш си прекарала тежка нощ.
Наля й още чаша кафе.
— Така е. Но не заради повръщането на Люк. След това се успокои и спа като бебе. Ала ми каза нещо, заради което почти не можах да мигна.
Той опря лакти на преградния плот и се наведе напред.
— Разкажи всичко на татко.
— Твърди, че… — Стела се огледа и наостри слух за стъпките на момчетата надолу по стълбите. — … някаква русокоса жена идвала в стаята му нощем и пеела.
— Аха.
Дейвид взе кърпа и започна да забърсва плота.
— Какво искаш да кажеш с това „аха“ и тази глуповата усмивка?
— Хей, усмивката ми е израз на самодоволна насмешка и не е глуповата.
— Дейвид!
— Стела! — рече той със същото строго изражение. — Роз ти е казала, че в къщата има призрак, нали?
— Спомена, но има един малък проблем. Призраците не съществуват.
— Тогава значи някаква блондинка се промъква в къщата всяка вечер, влиза в стаята на момчетата и запява? По-правдоподобно ли ти се струва?
— Не знам какво става. Чух някого да пее и усетих… — Нервно усука каишката на часовника си. — Все пак идеята за призрак ми се струва нелепа. Но нещо става с момчетата ми.
— Страхуват ли се от нея?
— Не. Може би просто ми се е сторило, че чувам някого да пее. А Люк е на шест години. Може да си въобрази всичко.
— Попита ли Гевин?
— Не. Люк каза, че и двамата са я виждали, но…
— Аз също.
