Синя далия

— Дори когато ти досаждам с подробности?

— Дори тогава. От няколко дни насам не съм чула никакви оплаквания за Лоугън. Нито пък от него. В блажено неведение ли ме държите, или сте намерили начин да се сработите?

— Все още имаме известни разногласия и подозирам, че ще имаме и занапред, но няма причина да се безпокоиш. Всъщност той направи много приятелски жест, като ме покани да отидем в „Грейсланд“.

— Така ли? — Роз смръщи вежди. — Лоугън?

— Необичайно ли е за него?

— Не бих казала, но доколкото знам, никога досега не е канил жена, която работи тук, на среща.

— Не е среща, а просто излизане.

Заинтригувана, Роз отново седна. Реши, че има какво ново да научи от една по-млада жена.

— Каква е разликата?

— Среща означава вечеря и кино с евентуални и дори очаквани романтични последици. Да заведеш децата си в зоологическата градина е излизане.

Роз се облегна назад и изпъна крака.

— Нещата се променят, нали? Все пак, според моите убеждения, когато мъж и жена излязат заедно, това се нарича „среща“.

— Ето защо се двоумя. — Доловила интереса на събеседничката си, Стела реши да продължи разговора. Приближи се и седна на облегалката на фотьойла срещу Роз. — Това бе първата ми мисъл. Но реших, че поканата му е просто приятелски жест. Като подаване на маслинена клонка. Ако се съглася, може би ще открием нещо общо, ще намерим ритъма и ще изгладим професионалните си отношения.

— Значи, ако разбирам правилно, ще отидеш в „Грейсланд“ с Лоугън за доброто на „В градината“.

— Нещо такова.

— А не защото е много привлекателен, динамичен и изключително сексапилен необвързан мъж.

— Не, това са екстри. — Стела изчака, докато Роз престана да се смее. — Нямам намерение да нагазвам в тези води. Да се срещаш с мъж е като да стъпваш по минирано поле.

— На мен ли го казваш? Прекарала съм повече години от теб в тази опасна военна зона.

— Харесвам мъжете. — Стела дръпна ластика на конската си опашка и я вдигна малко по-високо. — Обичам компанията им. Но връзките с тях са нещо сложно и стресиращо.

— По-добре сложни и стресиращи, отколкото откровено скучни, както доста от преживяванията ми в тази област.

— Сложни, стресиращи или откровено скучни. Затова думата „излизане“ ми звучи доста по-добре, отколкото „среща“. Слушай, зная, че с Лоугън сте приятели. Но държа да те попитам, ако изляза с него, дали няма да допусна грешка, или да създам погрешно впечатление. Да изпратя погрешен сигнал. Или може би да прекрача границата на допустимото между колеги. Или…

— Усложняваш нещата и изживяваш твърде голям стрес заради едно обикновено излизане.

— Така е. Трябва да се сърдя на себе си. — Стела поклати глава и стана от облегалката. — Време е да напълня ваната. А, утре ще покажа на Хейли как се засаждат онези луковици.

— Добре. Стела… ще излезеш ли с него?

Спря се на прага.

— Може би. Утре ще реша.

Осма глава

В съня си виждаше цветя. Около нея се простираше вълшебна градина, пълна с млади, свежи цветове. Цареше съвършен ред, краищата й бяха идеално изравнени и нямаше ясна граница между лехите и старателно окосените тревни площи.

Цветовете се преливаха: бяло в розово, жълто в зелено с перлен блясък, нежни пастелни тонове, които сияеха, галени от златистите слънчеви лъчи.

Успокояващите им ухания бяха привлекли рояк пеперуди и любопитно колибри. Нито едни плевел не нарушаваше това съвършенство и всеки цвят бе едър и зрял, а десетки пъпки очакваха своя ред да се разтворят.

Тя бе сътворила това. Докато заобикаляше лехите, преливаше от гордост и задоволство. Беше разрохквала и подхранвала почвата, бе избрала и засадила всяко цвете на най-подходящото място. Градината изглеждаше точно въплъщение на идеите й — като снимка.

Трябваха й години, за да проектира, да полага труд и да твори. Но сега всичко, което се бе стремила да постигне, бе тук, разцъфнало в краката й.

Пред погледа й поникна стъбло, заострено и зелено, и изведнъж наруши симетрията. „Мястото му не е тук“, реши тя, по-скоро раздразнена, отколкото изненадана да го види как израства от земята и листата му се разтварят.

Далия? Тук нямаше далии. Те се намираха отзад. Лично бе засадила три високи розови в задния край на градината, точно на тридесет сантиметра една от друга.

Озадачена, наклони глава и се загледа в стъблото, което растеше и укрепваше, а над разклоненията се образуваха едри, здрави пъпки. Фантастично, толкова красиво и неочаквано.

Когато опита да се усмихне, чу… или по-скоро почувства шепот, който пропълзя по кожата й и зазвуча в съзнанието й.

Не бива да е тук. Не бива. Трябва да бъде изтръгната. Ще черпи все повече и повече сила, докато не остане нищо друго.

Потръпна. Изведнъж въздухът около нея стана хладен и неприятно влажен, а по небето пропълзяха мрачни облаци, които закриха прекрасното златисто слънце.

Тръпка на ужас скова тялото й.

Не я оставяй да порасне. Ще задуши всичко, което си създала.

Точно така. Разбира се, че не биваше да расте тук, да задушава всичко наоколо, да променя реда.

Трябваше да я изкорени, да намери друго място за нея. Да реорганизира всичко точно когато мислеше, че е завършила творението си. „Виж това“, каза си тя, когато пъпките наедряха, разтвориха се и разкриха тъмносини венчелистчета. Този цвят бе крайно необичаен. Твърде наситен, тъмен и ярък.

Изглеждаше прекрасна, не можеше да го отрече. Всъщност никога не беше виждала по-красива. Толкова силна, толкова жизнена. Вече бе станала висока почти колкото нея, с цветове колкото големи чинии.

Тя е измама. Измама.

Шепнещият женски глас, който издаваше някаква ярост, проникна в спящия й ум. Скимтейки, тя започна неспокойно да се мята в студеното си легло.

Убий я! Убий я! Побързай, преди да е станало твърде късно.

Не, не беше способна да убие нещо толкова красиво, толкова жизнено и неповторимо. Но това не означаваше, че ще я остави там, където не й е мястото, да нарушава хармонията в градината.

Всичката работа, подготовка и планиране щяха да отидат на вятъра. Просто щеше да проектира друга градина и да работи в нея. С въздишка протегна ръка, разпери пръсти и ги прокара по яркосините венчелистчета. „Ще е нужна много работа — помисли си тя. — Много усилия, но…“.

— Мамо.

— Прелестна е, нали? — промълви тя. — Толкова синя.

— Мамо, събуди се!

— Какво?

Изтръгната от съня, бързо се опомни, когато видя Люк застанал на колене до леглото й. Господи, колко беше студено в стаята!

— Люк? — Инстинктивно го загърна с одеялото. — Какво има?

— Лошо ми е на коремчето.

— Ау? — Надигна се и машинално плъзна длан по челото му, за да провери дали няма температура. „Малко е топъл“, реши тя. — Боли ли те?

Синът й поклати глава. Забеляза, че очите му блестят, сякаш са насълзени.

— Само ми е лошо. Може ли да легна при теб?