Но тези ръце не бяха нейните, поне докато се занимаваше с проблемите, които й създаваше Брайс.
Когато приключи с омразните задачи, закрачи в проливния дъжд към оранжерията. Поне за час-два искаше да се потопи в последните етапи от подготовката за пролетния сезон. Можеше да пренесе главоболието и мрачното си настроение в своето кътче и да остави работата да стори чудото.
После щеше да потърси Мич. Ако не работеше в библиотеката, щеше да му телефонира. Желаеше компанията му… или поне се надяваше вечерта да има настроение за нея.
Искаше да води разговор за нещо друго, освен за проблемите си. Нима нямаше да е приятно да поседи с него в хола пред камината, особено ако дъждът продължи, и да се опиянява от начина, по който той я гледа?
Една жена лесно свикваше да я гледат, сякаш е красива, желана и единствена на света.
Ако тя свикнеше с това, можеше да повярва в искреността му. „Иска ми се да вярвам“, осъзна Роз. За нея бе нещо ново да я привлича мъж, на когото чувства, че може да има доверие.
Отвори вратата на оранжерията.
И неочаквано се озова в спалнята си.
Огънят едва тлееше и бе единствената светлина в стаята. Загледана в златисточервеникавите отблясъци, които разсейваха сенките, първо чу учестено дишане и шумолене на дрехи.
После различи силуетите на Брайс, своя съпруг, и на жена, която бе гостенка в дома й. Прегърнати. Не, по-скоро отчаяно вкопчени един в друг, нетърпеливи да се докосват, да вкусват от близостта си. Долови страстта, която струеше от тях, опиянението от греховната тръпка. В онези секунди на шок разбра, че не се случва за първи път. Едва ли беше за първи път.
Стоеше неподвижна, чуваше приглушения шум зад гърба си, поразена от измяната и съзнателно причиненото унижение, което се криеше зад нея.
Поиска да излезе и да ги остави насаме, но той извърна глава към нея, докато ръцете му обхващаха гърдите на другата жена.
Усмихна й се чаровно и лукаво. Последва плътен, самодоволен смях.
— Никога не съм ти бил верен, глупава кучко. Никой мъж не е.
Докато говореше, сенките пробягаха по лицето му и то доби чертите на Мич.
— Защо да бъдем верни? Жените са създадени, за да ги използваме. Нима си въобразяваш, че си по- значима, от която и да е друга? — Завладяващият глас издаваше презрение, а ръцете му продължаваха да притискат тялото на жената. — Всички лъжем, защото можем.
Сенките отново затрептяха и мъжът прие образа на Джон. Нейният съпруг, първата й любов. Бащата на синовете й.
— Нима мислиш, че аз съм ти бил верен, жалка глупачке?
— Джон! — Болката почти я накара да падне на колене. — „Толкова млад — помисли си. — Толкова жив“. — О, господи! Джон!
— „О, господи! Джон!“ — изимитира я той, а жената в прегръдката му издаде чувствен стон. — Исках синове, нали? Ти не беше нищо друго, освен кобила за разплод. Ако имах повече късмет, щях да остана жив и да те изоставя. Щях да взема това, което е важно за мен — синовете си, и да те захвърля.
— Това е лъжа.
— Всички лъжем.
Когато зазвуча смехът му, Роз притисна длани към ушите си. Сякаш усещаше удари с юмрук по цялото си тяло, по сърцето си, докато се олюля и се свлече на колене.
Чу неудържимите си ридания, които заглушиха отварянето на вратата и уплашения вик зад гърба й. Нечии силни и закрилнически ръце я обгърнаха. Долови аромата на сина си.
— Мамо, какво има? Пострадала ли си? Мамо?
— Не, не! — Притисна го, потърка лице в рамото му и положи усилия да спре сълзите. — Добре съм. Не се тревожи. Просто…
— Не си добре и не ме успокоявай. Кажи ми какво има. Разкажи ми какво се случи.
— Почакай само минута. — Облегна се на него и се остави да я залюлее там, на земята, докато топлината му стигна до вледенените й кости. — О, Харпър, кога стана толкова голям и силен? Моето бебе.
— Трепериш. Нямаш треска, а си уплашена.
— Не съм уплашена. — Роз въздъхна дълбоко. — Само малко травматизирана.
— Ще те отведа у дома. Там ще ми разкажеш.
— Да така е най-добре. — Тя леко се отдръпна назад и изтри сълзите си. — Точно сега не желая да виждам никого. Още по-малко някой да ме вижда. Просто съм потисната Харпър. Предполагам, че изглеждам отчаяна.
— Не се безпокой. Искаш ли да те нося на ръце?
— О! — В очите й отново запариха сълзи, но от умиление — Милото ми момче. Не, мога да вървя. Първо ми кажи нещо. Тук всичко е, както беше преди, нали? Както би трябвало да бъде?
Доловил напрежение в гласа й, той огледа оранжерията.
— Всичко е наред.
— Добре, добре. Да тръгваме към къщи.
Позволи му да я води през дъжда, между постройките, и изпита облекчение, когато се качи в колата му.
— Просто се отпусни — нареди Харпър и се наведе да закопчае предпазния й колан. — Ще си бъдем у дома след минута. Трябва да се стоплиш.
— От теб ще излезе добър татко.
— Какво?
— Грижовен си… може би защото си градинар. Не само знаеш как да се погрижиш за някого, а наистина го правиш. Господи, последните два дни бяха ужасни.
— Да не би с Мич да сте се скарали за нещо?
— Не. — Роз остана със затворени очи, докато той шофираше, но устните й леко трепнаха. — Не бих изпаднала в истерия заради някаква дребна кавга. Мисля, че само далеч по-жесток удар би ме разстроил.
— Никога не съм те виждал да плачеш така, освен когато татко загина.
— Не се е случвало. — Изчака, докато колата зави и Харпър Хаус се разкри пред погледа й. — Искал ли си някога да се откажа от тази къща?
— Не. — Погледът му издаде искрено изумление. — Разбира се, че не.
— Добре. Радвам се да го чуя. Не знам дали бих го направила дори заради теб.
— Имението е наше и винаги ще бъде.
Харпър паркира, слезе и изтича към нейната врата, преди да я отвори.
— Просто съм малко разтърсена, Харпър. Не съм смъртоносно ранена.
— Ще те заведа направо в стаята ти, за да облечеш сухи дрехи. Ще ти донеса бренди.
— Харпър ще прозвучи глупаво, но не съм готова да вляза там.
— Ще ти донеса дрехи. Можеш да се преоблечеш в стаята на Дейвид.
— Благодаря.
„Дори не попита защо — помисли си Роз с възхищение. — Дори за миг не се поколеба. Какъв мъж съм отгледала“.
— Върви при Дейвид — настоя той. — Кажи му, че аз съм наредил да ти налее бренди и горещ чай.
— Тъй вярно.
Преди тя да продължи към стълбището, Мич излезе от библиотеката.
— Стори ми се, че чух вратата, ослушвах се за… — Замълча, когато се приближи, и ускори крачките си към нея.
— Какво има? Болна ли си? Нарани ли се?
— Не. Нима изглеждам болна?
— Бледа си като платно и си плакала. Какво има? — Погледна над главата й към Харпър. — Какво се е случило?
— Точно сега не желае да вижда никого — каза Харпър.
