— Няма нищо. — Роз стисна ръката на сина си. — Наистина го казах — потвърди тя, — но след като се опомня малко, ще искам час по-скоро да го споделя и с двама ви… и с трима ви, защото предполагам, че Дейвид е в кухнята.
— Трябва да облече сухи дрехи — настоя Харпър. — Аз ще ги донеса. А ти можеш да отидеш с нея при Дейвид и да й налееш бренди.
— За бога, ето какво става, когато съм единствената жена в къща, пълна с мъжаги закрилници. Няма нужда никой да ме придружава. И сама мога да си налея бренди.
— Идва на себе си — кимна Харпър на Мич. — Погрижи се за нея. Връщам се след минута.
— Разтревожих го — промълви Роз, когато синът й се отправи към стълбите. — Мразя да го тревожа.
— Е аз също се безпокоя за теб.
— Предполагам, че е неизбежно. Нямам нищо против малко бренди.
Щом влязоха в кухнята, Дейвид се втурна към тях с угрижено лице. Роз нехайно махна с ръка.
— Не съм пострадала, не съм болна и няма повод за безпокойство. Искам само малка доза бренди и сухи дрехи, които Харпър ще донесе. Имаш ли нещо против да се преоблека в твоята стая?
— Не. Седни. — Докато вървеше към шкафа, дръпна кърпата, пъхната в колана на джинсите му, и забърса брашното от ръцете си. — Кой я разплака?
Въпросът прозвуча по-скоро като обвинение, отправено към Мич, и той протегна ръце напред в своя защита.
— Аз бях в библиотеката, не помниш ли? Харпър я доведе така.
— Държа да изтъкна, че съм тук. Тъй като присъствам, мога да говоря сама от свое име. Благодаря, скъпи. — Повдигна чашата с бренди и спокойно отпи голяма глътка. — Никога не съм обичала това питие, но действа добре в подобни случаи. — Успя да се усмихне, когато Харпър влезе и й подаде блуза, джинси и вълнени чорапи. — Моят герой. Дайте ми само две минути и ще се опитам да ви обясня какво се случи.
Харпър изчака, докато тя влезе в стаята на Дейвид и вратата се затвори.
— Намерих я коленичила на пода в оранжерията за разсаждане. Плачеше. Направо… ридаеше. Тя почти никога не плаче. Малко се просълзява, когато някой й достави огромна радост или я обземе сантименталност, но когато е тъжна или страда… не го показва.
— Какво става с нея през последните няколко дни? — попита Мич и видя Харпър и Дейвид да се споглеждат. — Знаех, че има нещо. Избягва ме.
— Най-добре е сама да ти каже. Дейвид, трябва да пийнем чай, не мислиш ли?
— Ще го сложа. Извади онези бонбони „Нирвана“ с карамел от хладилника. Малко шоколад ще я накара да се почувства по-добре. Мич, би ли запалил камината? Днес не си направих труда.
Когато Роз отново влезе в кухнята, Дейвид правеше чай, Харпър отваряше кутия луксозни бонбони, а Мич разпалваше огън в малката камина.
— Защо досега не ми е хрумвало да се престоря на разстроена, щом така получавам безрезервното внимание на трима красиви мъже, готови да се грижат за мен? Преди да седнем, Мич, трябваше да ти кажа по-рано, че ще ти е нужен касетофонът.
— Ще го донеса.
Това й даде още малко време да възвърне хладнокръвието си почти напълно, преди всички да седнат заедно. Разказът й бе спокоен и последователен, въпреки че ръцете й отново изтръпнаха от студ. Стопли ги на чашата с чая и довърши описанието на преживяването си в оранжерията.
— Винаги съм изпитвал съчувствие към Невестата — започна Дейвид, — но сега се убеждавам, че е безсърдечна кучка.
— Не бих спорила по въпроса. — Роз си взе бонбон. — Но ми се струва, че тя искрено вярва във всичко това: че мъжете са лъжци, измамници и жалки нищожества. Иска и аз да повярвам, за да не бъда използвана и наранена отново.
— Мамо… — Харпър сведе поглед към чая си. — Нали не вярваш, че татко ти е изневерявал?
— Никога не бих го повярвала. Убедена съм, че ми е бил верен, скъпи. Без капка съмнение.
— Тя ти го е показала такъв.
— Тя ми го показа такъв — повтори Роз. — Разби сърцето ми. Видях го, какъвто го помня. Толкова млад, жив и реален, но недостижим за мен. Всичко, което изпитвах към него се пробуди отново, живо и реално. Знаех, че е измама и че жестоките думи, които излизат от устата му, не са негови. Никога не е бил жесток.
— Използвала е това, което си преживяла с Брайс, един мъчителен спомен — започна Мич, — и е заменила образа с този на мъжа преди него. Джон. И на следващия. Моя. Предпочита да страдаш, чувства се длъжна да ти попречи да се обвържеш с мен — дори като ти причини страдание.
— Малко е късно за това.
— Така ли?
— Нима ме смяташ за толкова слабохарактерна и безволева, че номерата й да ми повлияят?
— Мисля, че си жена със силна воля. Опасно твърдоглава. Просто не съм сигурен доколко си несъгласна с нея.
— Разбирам. Е, мисля, че споделих с вас всичко, което зная. Ще се кача горе да поработя малко с документацията. Харпър, ще се чувствам по-спокойна, ако отскочиш до оранжерията, за да провериш отново дали всичко е под контрол. Дейвид, чаят беше чудесен, благодаря.
Роз стана и излезе от стаята, без да погледне назад.
— Гневът върна руменината й — отбеляза Дейвид.
— Тогава сигурно ще се изчерви като рак, преди да приключа. Извинете ме — каза Мич и я последва.
— Смелчага — подхвърли Дейвид зад гърба му.
— Или глупак — добави Харпър. — Каквато и да е истината, убеден съм, че е влюбен в нея. Ако се окаже глупак, тя ще го сдъвче и ще го изплюе. Ако е смел мъж, може и да постигне нещо. Надявам се да успее.
Роз тъкмо бе стигнала до спалнята си, когато Мич я настигна и застана точно зад нея. Тя се обърна бавно, но решително.
— Не мисля, че съм те поканила.
— А аз не мисля, че бих чакал покана.
Също толкова бавно и решително той затвори вратата. И за нейно изумление, я залости.
— Ще отвориш и ще излезеш или, повярвай ми, гневът на един призрак психопат ще се окаже нищожен в сравнение с моя.
— Опитваш се да ме разиграваш? Е, добре, но първо настоявам да узная защо.
— Току-що ги казах. Неприятно ми е някой да нахълтва в личното ми пространство и да си въобразява…
— Пълни глупости! Каква е причината да се държиш така? От няколко дни ме залъгваш и отбягваш. Когато за последен път бяхме заедно, ти се люби с мен, Розалинд. Искам да знам какво се е променило.
— Нищо. Имам свой живот, както и ти. — Съзнателно и подчертано нехайно тя тръгна към вратите на терасата и широко ги отвори. — Бях твърде заета.
Мич прекоси стаята и енергично затвори вратите.
Не знаеше дали ще може да проговори, защото яростта изгаряше гърлото й като огън.
— Ако мислиш, че ще търпя това дори минута…
— Просто замълчи! — гневно каза той и макар и заслепена от ярост, Роз го видя в нова светлина. — Всъщност, като размисля — продължи Мич, преди тя да успее да каже нещо, — по-добре ми отговори на един въпрос. Казах ти, че се влюбвам в теб. Грешка ли беше?
— Да ми го кажеш? Не. Да се влюбиш — може би. Аз съм жена с труден характер.
— Не ми съобщаваш сензационна новина.
— Мичъл, уморена съм, ядосана съм и емоционално… не мога да ти опиша точно как се чувствам, но не желая да се карам с теб, защото ще изрека грозни думи, за които после ще съжалявам. Не искам да
