Паметта на Кларис й служи така, както й отърва. Не понася небивалици, а според нея призраците спадат към тази категория.
— Тя ги нарича „бабини деветини“.
Роз отметна глава назад и се смя, докато остана без дъх.
— О, представям си я. Е, може да отхвърля всичко, което пожелае, но лъже. Сигурна съм, че е задигнала оттук писма, може би дори дневници и цял куп снимки. Взела ги е от къщата след смъртта на баща ми. Ще отрече, разбира се, но зная, че неведнъж е отмъквала това-онова. Имахме интересен разговор, когато я хванах да взема два свещника от приемната ден преди погребението на татко. Подла стара сврака.
— Едва ли си е тръгнала с тях.
— Не и онзи път. Не държах на проклетите свещници, изглеждаха грозни, но баща ми все още не бе заровен, за бога! Не мога да го забравя. Твърдеше, че тя му ги е подарила, което със сигурност не беше истина, и че ги иска от сантиментални подбуди. Вятър и мъгла, защото в сухото й тяло никога не е имало капка сантименталност.
Мич потърка лице в косите й, сякаш да я успокои, но тя долови сподавения му смях.
— О, не крий колко ти е забавно. Знам как звучи.
— Приятно е да те слушам, но да се върнем на темата. Може би е отнесла и други неща, които не си видяла.
— Не се и съмнявам. Ненаситна е като вампир. Имаше една снимка на баща ми, поставена в рамка от времето на крал Едуард, кристална ваза „Уотърфорд“, две дрезденски статуетки на пастирки. О, доста неща изчезнаха след нейни гостувания.
— Хм! — Той опря брадичка на главата й и бавно насапуниса ръката й. — Какво знаеш за онази Джейн Поулсън?
— Не много. Виждала съм я един-два пъти на сватби и погребения, но смътно си я спомням. Мисля, че беше мило момиче. Трябва да е с около двадесет и пет години по-млада от мен, ако смятам правилно.
— Напомня ми за кученце, което е било ритано толкова често, че вече се е научило да подвива опашка и да си трае.
— Щом живее с братовчедка ми Риси, представям си. Горката.
— Но явно знае нещо.
Обзета от любопитство, Роз извърна глава към него.
— Какво те кара да мислиш така?
— Изражението й, когато Кларис твърдеше, че няма никакви дневници или бележки. Сякаш се канеше услужливо да й напомни: „А онзи, който…“ Но не се осмели да го изрече. Ако съм комарджия, бих заложил цялото си състояние, че благоразумната Риси разполага с някаква ценна информация.
— Щом не желае да я сподели, по-скоро ще изгори дневниците, вместо да ти ги даде. Толкова е откачена.
— Но няма да й хрумне, ако не знае, че съм разбрал, че крие нещо и ако убедим Джейн да ни помогне.
— Какво ще направиш — ще съблазниш бедното момиче?
— Не. — Мич се наведе и целуна голото й рамо. — Ти ще го направиш. Мисля си, че момичето има нужда от приятел… и може би перспектива за нова работа. Ако успееш да се свържеш с нея без знанието на Кларис, да й предложиш нещо…
— Да я привлека да работи за мен? — Роз сви устни и обмисли идеята. — Много подло и коварно. Харесва ми.
Той плъзна ръце по гърдите й, обхвана ги и ги обля с гъста пяна.
— Надявах се да ти хареса.
— Нямам нищо против малко мръсни игри. — С дяволит блясък в очите Роз се раздвижи и се обърна с лице към него. — Да се поупражняваме — каза тя и потопи главата му.
Шестнадесета глава
Зад шума и суматохата през пролетния сезон се криеше стрес за експертка по отглеждане на растения, която освен това бе и собственичка на градинарския център. Дали е подготвила достатъчно касетки, дали подбраните многогодишни растения са подходящи?
Дали цветовете са достатъчно едри и примамливи за клиентите? Дали растенията са достатъчно здрави и силни, за да поддържат репутацията за качество, която си е създала?
Дали е заредила достатъчно кошници, саксии и сандъчета… или са твърде много?
А храстите и дръвчетата? Дали допълнителната дейност ще увеличи продажбите на растения?
Дали оцветителите за пръст, които бе започнала да предлага, ще се окажат грешка, или клиентите ще са доволни от разнообразието?
Беше поверила голяма част от отговорностите на Стела, затова бе назначила управител. Искаше да прехвърли доста подробности в някой друг отдел, но „В градината“ беше нейна рожба, носеща й всички радости и тревоги, които изживява една майка, докато детето й расте.
Изпитваше удоволствие да гледа тълпите и суматохата, клиентите, които се придвижваха с колички или касетки около масите, по чакъла и бетона, за да изберат най-подходящите цветя за градината или сандъчета за терасите си. Доставяше й удоволствие да дава съвети и препоръки и това компенсираше кратката болка, която изживяваше в началото на сезона, когато виждаше отгледаните с любов растения да поемат към новите си домове.
По това време на годината често се упрекваше за сантименталната си привързаност към всичко, което е създала. Но никога не можеше да гледа на растенията само като на продукт. Чувстваше дълбока лична връзка е всяко от тях, беше им посветила седмици, месеци, а често и години.
През първите пролетни дни тъгуваше заради раздялата. После работата я поглъщаше.
Тъкмо беше влязла в оранжерията за разсаждане, за да си почине от множеството клиенти и да реши какво да прехвърли в търговската част, когато при нея нахълта Сиси.
— Роз, отчаяна съм.
Роз сви устни. Изрусените коси на обикновено безупречно издокараната Сиси бяха разрошени, а в очите й се четеше паника.
— Очевадно е. Какво се е случило? Фризьорката ти се е пенсионирала? Или масажистката ти е избягала с някой музикант?
— О, не се шегувай. Говоря сериозно. — Тя забърза между масите към Роз. — Ще ни гостуват родителите на съпруга ми.
— Аха.
— Съобщиха ми го тази сутрин и сякаш хвърлиха бомба. Пристигат само след два дни.
— Те са ваши близки.
— Още по-лошо, ако питаш мен. Знаеш, че свекърва ми се заяжда с мен. От двайсет и шест години не е престанала. Ако не се бяха преместили в Тампа, сега щях да съм или в лудница, или в затвор за убийство. Нуждая се от помощта ти, Роз.
— Няма да я убия вместо теб, Сиси. И приятелството си има граници.
— Можеш да ми помогнеш. — С присвити очи Сиси се огледа наоколо. — Обзалагам се, че тук има разни интересни отрови, от които да сипя в мартинито й и да сложа край на този ад. Ще ги държа в резерв, за всеки случай. Знаеш ли какво ми каза тя?
— Предполагам, че ще го чуя.
— Че се надява все още да не съм купила нов килим за трапезарията и докато е тук, с удоволствие щяла да излезе по магазините и да намери най-подходящия. Да не съм се тревожела за времето, което ще й отнеме това, защото, откакто двамата с Дон се пенсионирали, имала предостатъчно. Скоро съм щяла да разбера какво е, защото съм наближавала тази възраст. Представяш ли си?
— Аз съм почти на твоите години, така че, като се замисля, може би ще намеря някоя отрова тук.
— О, не съм ти разказала и половината. Ако започна, цял ден няма да си тръгна, но ще ти спестя
