разговарям с теб. Не желая да бъда с теб.
— Няма да си тръгна, защото си уморена, ядосана и преживяла емоционално сътресение. Не желаеш да разговаряме и да се караме, добре. Полегни си, поспи. Ще почакам, докато се почувстваш по-силна.
— Господи! — Роз рязко се завъртя, отново се втурна към вратите на терасата и ги отвори в дъжда. — Нуждая се от малко въздух, по дяволите!
— Добре, поеми си колкото искаш. Но този път ще ми се довериш, Розалинд.
— Какво очакваш да ти кажа? Какво искаш да чуеш?
— Истината.
— Добре тогава. Истината. Тя наистина ме нарани. — Гласът й затрепери, а ръката й стоеше, свита в юмрук, до сърцето й. — Разкъса ме отвътре. Да видя Джон така. Не мога да го опиша, нямам думи за това, което изживях.
Отново се обърна с лице към него и Мич видя, че очите й са зачервени. Не течаха сълзи. Той трудно си представи каква сила е необходима, за да ги сдържи. Но кехлибарените им ириси блестяха.
— Нямах сили да стоя на крака, бях безпомощна. Как да се боря с това? Как да се боря с нещо, което не съществува реално? Макар и да знам защо го прави, тя изцежда сърцето ми. — С жест на раздразнение Роз изтри сълза, изплъзнала се от контрола й. — Той не заслужава да бъде използван по този начин. Разбираш ли? Не го заслужава. Беше добър човек, Мичъл. Добър съпруг и баща. Влюбих се в него, когато бях на четиринайсет. Четиринадесетгодишна, представи си. Той ме превърна в жена, в майка, а за жалост, и във вдовица. Любовта ми към него беше безгранична.
— Тя не може да засегне чувствата ти към него. Каквото и да стори. Не съм го познавал, но като гледам теб, Розалинд, разбирам какъв човек е бил. Сякаш го виждам.
Роз прие думите му с мъчителна въздишка.
— Прав си. Прав си. — Тя се облегна на касата на вратата и се загледа в хладния дъжд навън. — И ти не заслужаваш да те използва. Не заслужаваш представата, която тя се опита де ми създаде. Не го повярвах нито за Джон, нито за теб. И все пак болката бе непоносима. — Пое дълбоко дъх. — Не те сравнявам с Брайс. Надявам се, че го знаеш.
— Предпочитам да узная какви са чувствата ти, отколкото какви не са. Защо не искаше да се видиш с мен, Роз?
— Нямаш никаква вина, причината е само у мен. Неприятно ти е, когато някой казва това, нали?
— Толкова, че едва се сдържам да не те разтърся, за да те накарам да изплюеш камъчето. Не си единствената, която изпитва гняв.
— Мисля, че току-що се убедих. Едно от качествата, които уважавам у теб, е забележителното ти самообладание. Нямаш представа колко съм избухлива. Знам какво усилие е необходимо, за да се владееш.
— И двамата сме зрели хора, нали?
— Все още си ми сърдит. — Роз тихо се засмя и се опита да му даде това, за което бе настоял. Истината. — Последната ни нощ заедно… — Застана с лице към него и с гръб към отворените врати. — Беше прекрасна и означаваше много за мен. На следващия ден не престанах да мисля за теб и когато се прибрах у дома, щях да ти се обадя. На телефонния ми секретар имаше съобщение.
— Роз, с Джош вечеряме заедно веднъж в седмицата. Синът ми…
— Зная. Не става дума за твоето. Господи, не ме смятай за една от онези досадни жени, които настояват за вниманието на мъжа всяка минута, всеки ден. Вбеси ме следващото съобщение. Отнасяше се за писмо, пълно с оплаквания и груби нападки, в което заявявам, че желая да прекратя членството си в кънтри клуба. И което, разбира се, не е написано от мен.
— Кларк.
— Без съмнение. Лесно реших проблема. Всъщност… не. — Поклати глава. — Истината е, че беше изнервящо и унизително. Обезумях от ярост. Бях готова да хукна по петите му като подивяло псе, когато Хейли препречи пътя ми с бебето. Спря ме, за което съм й благодарна. Не знам на какво бях способна в това състояние. Най-малкото можех да попадна в затвора за побой. Изплаших Лили с гневните си викове, разплаках я. И изрекох ужасно неприлична дума пред нея, свързана със сексуалните наклонности на Брайс.
— Лили все още няма годинка, така че едва ли се е впечатлила.
— Сякаш почти бях загубила разсъдъка си. Опомних се, но гневът продължи да напира у мен. Исках напълно да се овладея. А и трябваше да се срещна с адвоката си и с управителя на клуба. Да успокоя всички.
— Следващия път имай предвид, че може аз да искам да успокоя теб.
— Когато съм ядосана, се държа ужасно.
— Не се и съмнявам.
Тя се отпусна върху едно кресло.
— Роз, трябва да съобщиш на полицията.
— Направих го. Още едно унижение. Безсмислено е да казваш, че няма причина да изпитвам срам. Щом го изпитвам, значи има. Не могат да направят много, разбира се, но документирах всичко, за което зная. Ако и когато се докаже, че зад тези измами и тормоз стои той, ще подпаля задника му, Мич. Бъди сигурен.
Той се приближи и приклекна срещу нея.
— С удоволствие ще ти помогна да драснеш клечката.
Роз докосна лицето му.
— Не съм те избягвала. Мислех за теб, бях решила да те потърся и да прекарам вечерта с теб. Точно преди да вляза в оранжерията и да преживея онзи малък кошмар.
— И аз мислех за теб и се питах дали ще пожелаеш да прекараме вечерта заедно. Искаш ли да излезем за няколко часа?
— Не. Наистина не искам.
— Тогава ще останем тук.
— Ще те помоля нещо.
— Кажи.
— Скоро в клуба ще има голямо, разточително парти. Официален пролетен бал. Щях да взема Дейвид за кавалер. Въпреки развоя на отношенията ни с теб, мислех да отида с него, за да избегна клюките, които ще плъзнат, ако започнем да се появяваме двамата. Но, по дяволите, сега искам ти да ме придружаваш.
— Официален бал. Това означава ли, че трябва да облека смокинг?
— Боя се, че да.
— Ще намеря. Значи всичко помежду ни е наред?
— Така изглежда, нали?
— Искаш ли да си починеш сега?
— Не. — Доволна, Роз се наведе и го целуна по двете бузи. — Искам само гореща вана. С компания.
— Изключително примамлива покана. — Мич стана и й помогна да се изправи. — Приемам. Идеалното място да ти разкажа за срещата ми с Кларис Харпър.
— Братовчедката Риси? На всяка цена трябва да чуя това.
Бе вълнуващо, щуро и съвършено да лежи сред ароматната пяна в дълбоката стара вана, облегнала гръб на гърдите на Мич.
Работният ден все още течеше, а тя се бе отдала на романтика във ваната с мъж, музика и свещи.
— Кларис става все по-кльощава и злобна с всяка година — сподели Роз. — Кълна се, че ако някога умре, защото не съм напълно убедена, че това ще се случи, няма да има нужда от ковчег. Ще я счупят като суха съчка — и край.
— Бих казал, че тя има също толкова високо мнение за теб.
— Ненавижда ме поради много причини, но главната е, че аз притежавам тази къща, а не тя.
— Тази определено е на първо място в списъка.
— Лъже, че никога не е виждала Амелия, нито е усещала присъствието й. А баба ми разказваше.
