Но това би намалило спестяванията, които бе започнала да заделя за пътуване до Дисни Уърлд за третия рожден ден на Лили. Все пак колко би струвало? Няколкостотин долара, а промяната на обстановката щеше да й се отрази добре.
Потърка чело с опакото на ръката си. В оранжерията бе задушно. Пръстите й бяха отекли и ги движеше все по-трудно, докато се опитваше да оформя малки цветни градини в сандъчетата. Не знаеше защо й бяха възложили тази работа. Можеше да я свършат Стела или Руби, а тя да стои на щанда… „Дори маймуна би се справила като продавачка по това време на годината“, помисли си Хейли с раздразнение.
Трябваше да поиска почивен ден, сега нямаха голяма нужда от нея. Поне днес можеше да си остане у дома, на хладно, а не да стои тук, плувнала в пот, и да засажда растения в сандъчета, защото Стела бе наредила така. Всички я командваха. Кога най-сетне щеше да прави каквото пожелае?
Гледаха я отвисоко, защото не бе потомка на известен род, нямаше образованието и потеклото, които им даваха превъзходство. Но бе добра колкото тях, дори по-добра, защото постигна всичко сама. Започна от нулата, готова да си проправя път със зъби и нокти, защото…
— Хей! Ще пречупиш корените на тази лудизия!1
— Какво? — Сведе поглед към растението и пръстите й застинаха, когато Стела го дръпна от ръцете й. — Съжалявам, нараних ли го? Не знам защо съм толкова разсеяна.
— Няма страшно. Но изглеждаш потисната. Какво има?
— Нямам представа — отвърна тя и поклати глава, изчервявайки се от срам заради мислите, които я спохождаха. — Сигурно е от жегата и главоболието. Съжалявам, че толкова се забавих с тези цветя, но не мога да се съсредоточа.
— Не се тревожи. Дойдох да ти помогна.
— Не е нужно, сама ще се справя.
— Хейли, знаеш, че обичам да заравям ръце в калта, когато мога. Готово! — Стела посегна към хладилната чанта под плота и извади две бутилки минерална вода. — Почини си пет минути.
„Как можа да ми хрумне онази мисъл?“, запита се тя, докато отпиваше. Нима бе способна на такава неблагодарност? Не можеше да си обясни как нещо подобно се бе прокраднало в съзнанието й. Не изпитваше такива чувства, просто я бяха връхлетели за минута-две и сега се чувстваше ужасно.
— Не зная какво става с мен.
Стела се намръщи и докосна челото й с майчински жест.
— Може би се разболяваш от летен грип.
— Не, мисля, че е по-скоро униние. Не тъга, просто униние. Обзема ме от време на време, без да зная защо. Имам най-прекрасното дете на света, обичам работата си, около мен са добрите ми приятелки…
— Човек може да има всичко това, но пак да бъде потиснат. — Стела свали престилка от закачалката и докато я препасваше, продължи да наблюдава Хейли. — Не си излизала с мъж повече от година.
— Близо две. — Отпи отново голяма глътка вода. — Мислила съм по въпроса. Получих няколко покани за срещи. Нали познаваш Уайът — сина на госпожа Бентли? Преди няколко седмици намина да купи висяща кошница за рождения й ден и откровено флиртуваше с мен. Попита ме дали бих искала да излезем на вечеря.
— Доста е симпатичен.
— Да, сексапилен е. Поколебах се дали да приема, но тогава просто не ми се излизаше, затова отказах.
— Случайно си спомням как ти ме избута до вратата, когато се чудех дали да изляза с Лоугън за първи път.
— Направих го, нали? — Хейли леко се усмихна. — Ах, тази моя голяма уста!
Преди да избере нови растения, Стела пристегна ластика, с който бе вързала на опашка буйните си къдрави коси.
— Може би просто си малко нервна. Трудно ти е отново да започнеш да се срещаш с мъже.
— Никога не съм се смущавала да общувам с тях. Това е едно от най-забележителните ми умения. Обичам срещите. Зная, че ако имах желание, Роз или Дейвид щяха да се погрижат за Лили. — Това я накара отново да се почувства виновна заради прокрадналото се у нея негодувание. — Знам, че тя не би имала нищо против, така че това не е оправдание. Просто не мога да се реша.
— Може би все още не си срещнала подходящия човек.
— Да… може би. — Хейли отпи още една голяма глътка вода и опита да се стегне. — Проблемът, Стела, е, че…
Когато паузата стана твърде дълга, Стела вдигна глава от сандъчето, което запълваше, и я изгледа въпросително.
— Какъв е проблемът?
— Първо ми обещай… закълни се, че няма да кажеш на никого. Дори на Лоугън. Нито дума!
— Добре.
— Заклеваш ли се в живота си?
— Ще трябва да се задоволиш с честната ми дума, Хейли!
— Добре, добре. — Тя закрачи напред-назад по пътеката между масите. — Проблемът е, че харесвам Харпър.
Стела кимна одобрително:
— И аз го харесвам.
— Не! — Ужасена, че го изрече на глас, Хейли остави бутилката и обхвана лицето си с ръце. — Господи!
Нужна бе минута, докато Стела получи просветление.
— О! — промълви тя с широко отворени очи. — О! — повтори задъхано и нацупи устни.
— Ако не можеш да кажеш друго, ще те ударя.
— Опитвам се да го проумея. Да реша как да реагирам.
— Това е лудост, зная, лудост е. — Хейли отпусна ръце. — Наясно съм, че не бива дори и да си го помислям. Но… Забрави, че съм ти казала! Просто го изтрий от съзнанието си.
— Не е лудост, просто е неочаквано. Но не съм съгласна с теб, че даже не бивало да си го помисляш.
— Той е синът на Роз, жената, която ме прибра от улицата!
— А, искаш да кажеш, която ти предложи подслон, когато беше гола, боса и без пукната пара и страдаше от рядка смъртоносна болест. Истинска светица е, защото те прие в дома си, облече те и те хранеше с лъжичка нощ след нощ.
— Позволено ми е да преувеличавам, когато се държа като глупачка — сопна се Хейли. — Тя наистина ме подслони, даде ми работа. Осигури дом за мен и Лили, а аз си представям, че лежа гола в леглото с първородния й син.
— Щом Харпър те привлича…
— Иска ми се да полея цялото му тяло с мед и да го оближа сантиметър по сантиметър. Иска ми се…
— Стига, стига! — Стела протегна едната си ръка напред и сложи другата на гърдите си. — Моля те, не споделяй повече от фантазиите си. Да кажем просто, че изпитваш страстно влечение към него.
— Адски страстно! Но не мога да сторя нищо, защото сме приятели. Виж как в телевизионния сериал всичко се обърка при Рос и Рейчъл. С Моника и Чандлър беше различно, ала…
— Но, Хейли…
— Знам, че това не е телевизионно шоу — промърмори тя, докато Стела се заливаше от смях. — Но нали изкуството отразява живота? А и Харпър не изпитва същото към мен.
— Не желае да те полее с мед и да те оближе ли?
Погледът на Хейли се премрежи при тази перспектива.
— Господи, накара ме да си го представя!
— Така ти се пада. Впрочем сигурна ли си, че не изпитва нещо подобно към теб?
— Досега не го е издал по никакъв начин. А е имал възможности. Как да направя първата смела крачка? Ами ако той просто изпадне в ужас и ме отблъсне?
— А ако не реагира така?
