Тя повдигна чинийката със сладки, които бе донесла с чая, и изчака, докато двамата си вземат от тях. След това се облегна назад с лека усмивка.
— Баба ми и дядо ми не са имали щастлив брак. Дядо ми е бил нещо като дребен мошеник. Често играел комар, сключвал съмнителни сделки и обичал компанията на леки жени. Така било поне според баба ми, която доживя до деветдесет и осем години, така че я познавах доста добре. — Стана и взе от една етажерка снимка в тънка сребърна рамка. — Тук са с дядо ми. — Подаде снимката на Харпър. — Портрет, направен през 1891-а. Мошеник или не, очевидно е бил хубавец.
— И двамата са изглеждали добре.
Харпър забеляза, че дрехите, прическите и дори жълтеникавият оттенък на снимката са същите като онези, които Мич бе закачил на работното си табло.
— Била е красавица. — Дейвид вдигна поглед. — Приличате на нея.
— Казвали са ми го. И физически, и по темперамент!
— С явно задоволство тя върна снимката на мястото й.
— Баба ми споделяше кои са били двата най-щастливи дни в живота й. Първият е бил този на сватбата й, когато била твърде млада и наивна, за да знае какво я очаква. А вторият — когато овдовяла, около дванайсет години по-късно, и вече можела да се радва на живота, без да е принудена да търпи мъж, отдавна загубил доверието й.
Отново седна и повдигна чашата си.
— Привлекателен мъж, както видяхте. Чаровен, според всички, които са го познавали, и със завиден успех в комара и тъмните сделки. Но баба ми беше жена с висок морал. Все пак е направила доста компромиси и се е възползвала от успехите на съпруга си, въпреки че не ги е признавала. — Старата жена остави чая и се облегна назад, очевидно доволна, че слушат разказа й с интерес. — Неведнъж е споменавала как при една от пиянските изповеди на дядо ми чула, че подаръкът й по случай годишнина — гривната с рубинените сърца, има съмнителен произход. Била спечелена на комар от търговец на бижута, който ги купувал на безценица от отчаяни хора, изпаднали в нужда и принудени бързо да продадат всичко ценно, което притежават. Често и от крадци, които прикривал.
Тя се усмихна широко на нещо, което внезапно й хрумна.
— Гривната била собственост на любовницата на доста богат мъж и била открадната от една от слугините й, след като той зарязал държанката си. Историята, която баба ми твърдеше, че е чула, е, че жената напълно полудяла, а после безследно изчезнала. — Отново посегна към чашата си и отпи глътка. — Винаги съм се питала дали е истина.
Харпър отиде първо при майка си и коленичи до нея в градината пред къщата. Разсеяно започна да й помага да плеви.
— Чух, че днес си прекъснал работата си за няколко часа — започна тя.
— Исках да свърша нещо. Защо си без шапка?
— Забравих я. Излязох за малко, а се залових с това.
Той свали бейзболната си шапка и я сложи на главата й.
— Помниш ли колко пъти, когато се прибираше от училище и ме заварваше да работя тук, сядаше до мен? После ми помагаше да плевя или засаждам и ми разказваше за неприятностите и победите си през деня?
— Винаги беше готова да ме изслушаш. И мен, и Остин, и Мейсън. А понякога — и тримата наведнъж. Как успяваше?
— Една майка има уши за гласа на всяко от децата си. Тя е като диригент, който чува всеки отделен инструмент от оркестъра — дори при изпълнение на симфония. Какво терзае малкото ми момче този път?
— Права беше за Хейли.
— Опитвам се, това е политиката ми. Но за какво поточно съм права?
— Че не би се съгласила да се пренесе у Лоугън, ако я помоля да го стори.
Роз повдигна вежди и очите й проблеснаха в сянката под козирката.
— Помоли ли я?
— Да, казах й, че така е най-добре. — Харпър сви рамене. — Какво значение има, когато мислиш доброто на някого?
С непринуден смях Роз закачливо докосна бузите му с изцапаните си ръце.
— Истински мъжкар!
— Нали преди минути бях малкото ти момче?
— Моето момче е станало истински мъжкар. Не виждам нищо лошо в това. Понякога ми е забавно, както сега, друг път ми е трудно да повярвам, а в редки случаи не мога да се примиря. Скарахте ли се? Не изглеждахте сърдити един на друг сутринта, когато слязохте заедно за закуска.
— Не, всичко е наред. Ако ти е неприятно да спя с нея в къщата, ще проявя разбиране.
— Значи ще зачетеш светостта на този дом и ще спиш с нея другаде?
— Да, така ще сторя.
— И аз съм спала с мъже в Харпър Хаус, без да съм омъжена. Това не е катедрала, а къща. Колкото моя, толкова и твоя. Щом правиш секс с Хейли, можеш да бъдеш спокоен. Стига да внимавате — добави тя и го стрелна с поглед.
Раменете му потръпнаха — дори след толкова години…
— Вече сам си купувам презервативи.
— Радвам се да го чуя.
— Исках да поговорим за нещо друго. Проследих историята на гривната до Амелия.
Роз широко отвори очи и се отпусна на колене.
— Успял си? Това се казва бърза работа.
— Може и да е съвпадение или късмет, не съм сигурен как, но се получи. Била е купена от имението на Етел Хопкинс. Починала преди няколко години, а дъщеря й решила да продаде част от нещата, които не харесвала или не искала да пази. Мей Фицпатрик каза, че те познава.
— Мей Фицпатрик ли? — Роз притвори очи и мислено прелисти безкрайния списък на познатите си. — Съжалявам, но не мога да се досетя коя е тя.
— Имала е предишен брак. Тогава фамилното й име е било… Айвс.
— Мей Айвс също не ми говори нищо.
— Е, тя каза, че сте се срещали само няколко пъти. Първият е бил на сватбата ти с татко. Била е сред гостите.
— Е, това е интересно, но никак не ми помага. Мисля, че тогава майките ни бяха поканили всички от Шелби Каунти и половината щат Тенеси.
— Познавала е баба Ашби.
Харпър седна до нея на пътеката и й разказа за разговора си с Мей Фицпатрик.
— Колко удивително! — замисли се Роз. — Толкова криволици и обрати и най-сетне парчетата пасват…
— Мамо, тя се досети. Възпитана жена като нея не би го изрекла, но събра две и две и стигна до извода, че Реджиналд Харпър е богатият покровител, подарил гривната на любовницата си. Доста вероятно е да се разприказва.
— Нима мислиш, че ме е грижа? Скъпи, фактът, че прадядо ми е имал държанки, които периодично е захвърлял, и е водел живот, пълен с изневери, няма никакво значение нито за мен, нито за теб. Не носим отговорност за поведението му. И това е нещо, което искрено се надявам Амелия да проумее. — Тя продължи да изтръгва плевели. — Що се отнася до другите му постъпки, които също са непростими, отново нямаме вина. Мич пише книга. Ако ти или братята ти смятате, че доколкото е възможно, тайната трябва да остане в семейството — добре! Но иначе искам да я публикува.
— Защо?
— Ние нямаме вина и не носим отговорност за поведението му. Това е самата истина — каза тя. После се облегна назад и го погледна съсредоточено. — Но мисля, че ако се разчуе, ще можем да кажем, че сме й отдали дължимото. Така ще проявим уважение към своята прабаба, която — независимо от начина си на
