живот — е била най-малкото унизена и жестоко наранена. — Повдигна ръка и притисна калната си длан към неговата. — Тя е наша кръв.
— Безсърдечен ли съм, щом искам да си отиде веднъж завинаги заради всичко, което причини на теб, а сега и на Хейли?
— Не, но това означава, че двете с Хейли сме ти скъпи. Достатъчно за днес. — Роз изтри ръце в крачолите на работния си панталон. — Ще се сварим в тази жега, ако стоим тук твърде дълго. Ела с мен да поседнем на хладно и да пийнем бира.
— Кажи ми още нещо. — Харпър се загледа в къщата, докато вървяха по пътеката към нея. — Как разбра, че татко е мъжът на живота ти?
— Видях звезди посред бял ден! — шеговито се засмя тя и го хвана под ръка. — Кълна се! Бях толкова млада, а той сякаш сваляше звездите за мен. Но мислех, че е просто увлечение. Разбрах, че сме родени един за друг една вечер, когато разговаряхме с часове. Измъкнах се от къщи, за да се срещна с него. Господи, татко щеше да ме одере жива! Но само си говорихме дълги часове под една върба… Беше юноша, а вече знаех, че ще го обичам цял живот. И наистина е така. Разбрах го, защото седяхме там почти до зори, а той ме разсмиваше и ме караше да мечтая и да тръпна. Не вярвах, че ще мога отново да обикна някого. Но се случи. Все пак никога не ще забравя баща ти, Харпър.
— Зная, мамо. — Той сложи ръката си върху нейната. — А как го разбра за Мич?
— Мислех си, че вече съм твърде препатила, за да видя звездите, които някой би ми свалил… Поне в началото. Беше по-бавно и плахо. И той ме разсмиваше и ме караше да мечтая и да тръпна. В един миг от това бавно и плахо изкачване го погледнах и отново почувствах топлота в сърцето си. Бях забравила какво е да я усещаш.
— Мич е добър човек. Обича те, гледа те, когато влизаш или излизаш от стаята. Радвам се, че го намери.
— Аз също.
— А срещата ти с татко? Под коя върба беше?
— О, беше под едно голямо, красиво старо дърво отзад, до някогашните конюшни. — Роз замълча, погледна към руините и посочи натам. — Скоро Джон дойде отново и издълба инициалите ни в кората му. Но следващата нощ мълния порази върбата и я разцепи надве… Господи!
— Амелия… — тихо промълви той.
— Най-вероятно. Досега не ми бе хрумвало, но си спомням, че нямаше буря. Прислужниците говореха за дърво, ударено от гръм, без да е имало буря.
— Значи още тогава е показвала нрава си — замислено рече Харпър.
— Колко подло от нейна страна! Плаках за тази върба. Бях се влюбила под нея и заплаках, докато градинарите разчистваха останките й.
— Не се ли питаш дали Амелия не е имала и други агресивни прояви, когато мислехме, че е добронамерена? Дребни, незначителни събития, на които не сме обръщали внимание и сме ги смятали за резултат от нелепи случайности. — Той отново се загледа в къщата и се замисли за това, което означаваше тя за него… и за онази, която бе бродила из нея дълго преди раждането му. — Никога не е била добронамерена.
— Таяла е в себе си целия този гняв, потискала го е.
— Понякога е бликвал като вода през пролука в бент. Ала стихията става все по-неудържима. Не можем да я обуздаем, мамо! Трябва да я отприщим и оставим да изтече до капка.
— И как ще стане това?
— Като разрушим бента.
По здрач Хейли се разхождаше в градината. Детето бе заспало, а бебефонът бе при Роз и Мич. Видя колата на Харпър, което означаваше, че той е някъде наблизо. Но не беше в къщата си, защото тя бе почукала и надникнала през прозорците.
„Не сме сиамски близнаци“, напомни си Хейли. Той не бе останал за вечеря, каза, че се налагало да излезе за нещо, но щял да се върне, преди да се стъмни.
Е, вече почти се беше мръкнало и тя просто се питаше къде е Харпър.
Освен това обичаше да се разхожда в градината привечер. Дори при сегашните обстоятелства. Действаше й успокояващо, а тя определено се нуждаеше от утеха, след като безброй пъти мислено си преповтори историята, която й бе разказал за гривната.
Сигурна бе, че все повече се приближават към отговорите. Но вече не бе толкова уверена, че всичко ще свърши, щом ги открият.
Може би Амелия нямаше да се задоволи и да се откаже от последните си връзки с този свят, за да се пресели в… отвъдния.
Явно се чувстваше добре, щом се вселяваше или въплъщаваше в чуждо тяло от плът и кръв? Хейли бе убедена, че както и да се наричаше това, то й доставяше удоволствие. Но това бе ново преживяване не само за Амелия, но и за самата нея.
„Ако се случи отново… Всъщност, когато се случи — поправи се тя и си заповяда да приеме неизбежното, — тогава ще бъда по-бдителна и по-подготвена“.
Нима целта й не бе именно такава, докато бродеше тук сама в полумрака? Нямаше смисъл да се самозаблуждава, че не е съзнателен ход. Беше отправяне на предизвикателство: Хайде, ела, кучко! Искаше да види доколко ще може да владее положението и как ще се справи с него, когато няма кой да я защити. Или щеше да пострада?
Но нищо не се случваше. Хейли се чувстваше съвсем нормална, беше на себе си…
Дори когато идващ от сенките шум я накара да подскочи. Спря се, раздвоена между мисълта за бягство и готовността за битка. Напрегнато се ослуша, долавяйки ритмично повтарящите се звуци, докато плахо пристъпваше напред.
Приличаха на… Не, не беше възможно! Все пак сърцето й се разтуптя, когато си представи призрачния силует, копаещ гроб.
Гробът на Амелия. Струваше й се правдоподобно. Може би това бе отговорът, най-сетне! Реджиналд я бе убил и погребал някъде в имението. Сега щеше да узнае мястото на гроба в едно от малкото неразровени кътчета. Тогава щяха да сложат някакъв знак или паметна плоча… или каквото се правеше в подобен случай.
Тогава Харпър Хаус щеше да престане да бъде къща, обитавана от призрак.
Безшумно се придвижи между руините на някогашните конюшни, приближавайки се, доколкото й достигаше смелост. Дланите й бяха влажни, а учестеното й дишане сякаш кънтеше в ушите й.
Сви покрай постройката по посока на звука, очаквайки да изживее миг на ужас и изумление.
Но видя Харпър, гол до кръста и хвърлил тениската си на земята, да копае дупка.
Разочарована, Хейли шумно въздъхна:
— За бога, Харпър, адски ме изплаши! Какво правиш тук?
Той продължи да забива лопатата и да хвърля пръст върху купчината до дупката. Макар и все още разтреперана, тя вдигна поглед към небето и тръгна към него с гневна походка.
Харпър подскочи стреснато, когато Хейли го побутна с пръст по гърба. Сякаш не чул учудения й вик, той рязко се завъртя и повдигна лопатата като бухалка. В последния миг успя да овладее замаха си и изрече куп ругатни, когато я видя как залитна назад и тупна на земята.
— Всемогъщи боже! — Харпър свали слушалките на раменете си. — Защо се промъкваш така по тъмно, по дяволите?
— Не съм се промъкнала, извиках ти! Ако музиката не гърмеше в ушите ти, щеше да ме чуеш. Едва не ме халоса с тази лопата! — Хейли избухна в нервен смях, но опита да се овладее. — Да можеше да видиш физиономията си — така ококори очи!
Тя сложи ръце пред лицето си и сви пръсти като пред огромни очни ябълки. А после отново не можа да сдържи смеха си, когато той изръмжа срещу нея.
— Добре, добре, спокойно — рече тя помирително. — Но можеш поне да ми помогнеш да се изправя, след като ме повали на земята.
— Не съм те повалил, но малко оставаше…
