Подаде й ръка и я издърпа.
— Взех те за Реджиналд, който копае гроба на злочестата Амелия — призна си Хейли.
Харпър поклати глава, подпря се на лопатата и втренчи поглед в нея.
— И какво, реши да му помогнеш ли?
— Е, трябваше да проверя. Впрочем какво правиш тук по мръкнало, каква е тази дупка?
— Още е светло!
— Самият ти каза, че е тъмно, когато ми се разкрещя. Какво правиш?
— Играя бейзбол.
— Не виждам причина да се заяждаш. Аз съм тази, която едва не се гътна от страх.
— Извинявай. Удари ли се?
— Не. Ще засадиш дръвче ли? — Най-сетне Хейли забеляза върбовата фиданка. — Защо точно тук, Харпър, и защо по това време?
— За мама е. Днес ми разказа как една нощ се измъкнала от къщи, за да се срещне с баща ми. Седели под върба, която се намирала тук, и разговаряли с часове. Тогава се влюбила в него. На следващия ден дървото било поразено от гръм. Амелия го е направила… — каза Харпър и извади поредната лопата пръст. — Или поне е доста вероятно да е била тя. Затова реших да засадя нова върба на същото място.
Хейли остана мълчалива, докато той оглеждаше дупката и корените, вързани в чувалче. Сетне Харпър отново загреба пръст.
— Това изпълва сърцето ми с умиление — въздъхна тя. — Мога ли да ти помогна, или държиш да го засадиш сам?
— Дупката е почти готова. Сега заедно ще поставим фиданката.
— Никога не съм засаждала дръвче.
— Както виждаш, дупката трябва да е широка три пъти колкото чувалчето, но не по-дълбока. Нужно е достатъчно място около корените, за да се разпрострат. — Той взе дръвчето и го положи в дупката. — Как ти се струва?
— Чудесно е.
— Сега леко разхлаби чувалчето и го дръпни надолу, за да видим докъде е стигала пръстта. Но преди това включи онова фенерче ей там, защото вече наистина се стъмни. Трябваше ми малко време да набавя всичко необходимо.
Хейли включи фенерчето, приклекна и го насочи в дръвчето.
Харпър насипа около стъблото пръст, малко над корените.
— Трябва да го засадим на същата дълбочина, докъдето е била пръстта в чувалчето — рече той. — Има няколко стърчащи коренчета за подрязване. Подай ми градинарските ножици.
Тя посегна към тях и въздъхна:
— Шумът от копаене на дупка за дръвче е същият като от копаене на гроб.
Харпър я изгледа учудено.
— Виждала ли си някого да копае гроб?
— Само във филмите.
— Добре, ще запълним дупката и малко ще отъпчем почвата. Нямам други ръкавици, вземи тези.
— Недей! — Хейли махна с ръка, когато той понечи да свали своите. — Няма страшно, ако се поизцапам. Добре ли се справям?
— Да, чудесно. Просто запълвай и отъпквай навътре към стъблото, като оставяш лека вдлъбнатина по края.
— Обичам допира на пръстта.
— Знам за какво говориш. — Когато най-сетне привършиха, той извади ножчето си, отряза стърчащите над пръстта краища на чувалчето и се изправи. — Ще го полеем обилно, като сипваме вода в улея около могилката, ето така.
Довлече една от пълните кофи, които предварително бе донесъл, и кимна, щом тя повдигна другата.
— Ето, ти засади дръвче.
— Поне помогнах. — Хейли се отдръпна и огледа върбичката. — Изглежда прекрасно, Харпър. Този жест ще означава много за майка ти.
— За мен също. — Той се наведе да събере инструментите си. — Може би трябваше да почакаме до пролетта, но исках да го направя веднага. За да натрия носа на онази натрапница. Нека поразява дървета, колкото си иска, но аз винаги ще засаждам нови. Държах да й дам да разбере това още сега.
— Здравата те е ядосала.
— Вече не съм хлапе, което може да омайва с приспивни песни. Прозрях истинската й същност.
Хейли поклати глава и леко потрепери от вечерния хлад.
— Не мисля, че досега е разкрила цялата си същност пред когото и да е от нас.
Тринадесета глава
Оранжерията за разсаждане бе нещо повече от работно място за Харпър. Той гледаше на нея като на къщичка за игри, светилище и лаборатория. Често се потапяше часове наред в топлия, изпълнен с музика въздух, работеше, експериментираше или просто се наслаждаваше на удоволствието да бъде единственото човешко същество в този свят на растения.
Често предпочиташе тяхната компания пред тази на хората. Не беше сигурен дали това е правилно, но не го беше и грижа.
Бе намерил своето призвание. Смяташе се за късметлия, че може да изкарва прехраната си с нещо, което го кара да се чувства толкова щастлив.
Братята му бяха напуснали родния дом, за да открият своите поприща. Той бе имал предимството да остане на мястото, което обича, и да се занимава с любимата си дейност.
Имаше дома, работата и семейството си. През целия си зрял живот бе излизал с жени, които харесваше, но никоя от тях не го бе карала да се замисли за следващата стъпка по пътя към далечното и неясно бъдеще.
Нямаше повод за тревога. Представата му за брака бе изградена върху спомените за отношенията, които имаха родителите му. Любов, всеотдайност и уважение, слети в едно неразрушимо приятелство.
Разбираше, че майка му е открила този свят за втори път с Мич. Не бе станало внезапно, а по-скоро като внимателно съединяване на присадка с растението майка до получаване на съвършен резултат.
Според него, само нещо толкова силно и важно би си струвало времето и риска.
Изживя приятни мигове с жените, преминали през живота му, но не си представяше никоя от тях като единствената.
Преди да срещне Хейли.
Сега голяма част от света му се бе променила, докато останалата си бе все същата, за негово успокоение.
Днес бе избрал музика на Шопен за настроението на растенията, докато в слушалките му гърмеше рок.
Работното му място не бе добре подредено. Едни до други стояха растения в различни стадии на развитие, кофи с чакъл или с дървени стърготини, разпилени ролки тиксо и връзки, щипки и етикети. Въргаляха се парчета от чували, саксии, торбички с пръст и заплетени ластици, тавички с ножове и ножици. Но той винаги знаеше къде да открие това, което му е нужно.
Случваше се безуспешно да търси два еднакви чорапа в скрина си, но винаги намираше необходимия инструмент.
Както всяка сутрин, тръгна по пътеката да проветри тентите, под които бяха приютени растенията му. Няколко минути повече без покривалата и всяка капка влага по тях щеше да пресъхне, което би увредило растенията майки. Гъбичните заболявания бяха друг неизменен проблем. Все пак при твърде сух въздух имаше опасност да загинат. Докато ги проветряваше, прецени напредъка им и огледа за признаци на болест или загниване. Беше особено доволен от камелиите, които присади през зимата. Нужна им бе още една година, може би две, за да започнат да цъфтят, но той вярваше, че си заслужава чакането.
