— Какво, гладен ли си?
— Така прозвуча историята ти — обясни Дейвид. — Приятелката ми страшно хареса гривната. Скоро е рожденият й ден и щом толкова си пада по подобни бижута, реших да попитам дали имате и други. Нещо, принадлежало на същата фамилия, нали? Живели са в имението Кент? Онзи тип така се разбърза да ти предостави информация и дори се опита да ти пробута два кичозни пръстена. Етел Хопкинс не е имала безупречен вкус. Все пак трябваше да се бръкнеш и за обиците. Хейли щеше да ги хареса.
— Скоро й купих гривна. Би било прекалено да добавя и обици точно сега.
— Наближаваме десния завой. Никога не е грешка да подариш обици — увери го Дейвид, след като Харпър зави. — На около осемстотин метра по тази улица. Трябва да се намира отляво.
Харпър паркира на широка алея до последен модел „Таун Кар“ и забарабани с пръсти по волана, загледан в обширните земи на имението.
Къщата бе голяма и добре поддържана, в богаташки квартал. Представляваше двуетажна сграда в английски стил Тюдор, а в градината отпред растяха стари дъбове и красиво оформени дрянове. Тревата бе окосена и свежа, личеше си, че се поддържа от опитен градинар, а има и напоителна система.
— Е, какво узнахме дотук? — запита Харпър. — Заможно семейство, над средната класа…
— Единствената жива наследница е Мей Хопкинс Айвс-Фицпатрик, дъщеря на Етел — прочете Дейвид от записките, които бе водил в съдебния архив. — На седемдесет и шест години е, два пъти се е омъжвала и е овдовявала. Можеш да ми благодариш, че успях да извлека тази информация с методите на Мич, които старателно наблюдавам и усвоявам.
— Да видим дали чарът ти ще ни помогне да узнаем кога майка й се е сдобила с гривната.
Позвъниха на вратата и зачакаха в следобедната жега.
Жената, която отвори, бе с късо подстригани, лъскави кестеняви коси и избледнели сини очи зад очилата с модерни позлатени рамки. Беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет, елегантно облечена с тъмносин памучен панталон и снежнобяла риза. На врата си носеше перлена огърлица, на ръцете — пръстени със сапфири, а на ушите — изящни златни халки.
— Нямате вид на хора, които се занимават с разносна търговия — каза тя с дрезгав глас и задържа ръката си на дръжката на остъклената врата.
— Не сме търговци, госпожо — потвърди мъжът с най-чаровната си усмивка. — Казвам се Харпър Ашби, а това е приятелят ми Дейвид Уентуърт. Бихме искали да разговаряме с Мей Фицпатрик.
— Вече го правите.
Жената изглеждаше поне с десет години по-млада от истинската си възраст — седемдесет и шест. „Дължи се на гените й или по-вероятно на пластичната хирургия“, помисли си Харпър.
— Приятно ми е, госпожо Фицпатрик. Осъзнавам, че ще прозвучи малко нахално, но може ли да влезем и да поговорим с вас?
Колкото и слаби да бяха бледите й очи, погледът им го прониза като стрела.
— Нима приличам на слабоумна старица, която би допуснала непознати мъже в дома си?
— Разбира се, че не, госпожо — успокои я Харпър. Но се запита защо жена, която твърди, че е разумна, вярва, че стъклената врата е достатъчно надеждна преграда. — Тогава, ако нямате нищо против, ще ви задам само няколко въпроса…
— Ашби ли казахте?
— Да, госпожо.
— Имате ли някаква връзка с Мириам Норууд Ашби?
— Да, госпожо. Беше моя баба по бащина линия.
— Бегло я познавах.
— Аз не мога да кажа същото.
— Не бих и очаквала, тя почина твърде отдавна. Значи ти си момчето на Розалинд Харпър.
— Да, госпожо, най-големият й син.
— Срещали сме се няколко пъти. Първият беше на сватбата й с Джон Ашби. Приличаш на нея, нали?
— Да, така е, госпожо.
Тя отмести поглед към Дейвид.
— Но това момче не е твой брат.
— Приятел на семейството съм, госпожо Фицпатрик — каза Дейвид с ослепителна усмивка. — Живея в Харпър Хаус и работя за Розалинд. Може би ще се почувствате по-спокойна, ако се обадите на госпожа Харпър, преди да разговаряте с нас. С удоволствие ще ви дадем номер, на който можете да се свържете с нея, и ще почакаме тук, докато позвъните.
Вместо това, тя отвори вратата.
— Не вярвам внукът на Мириам Ашби да е способен да ме халоса по главата. Влезте.
— Благодарим ви.
Къщата бе безупречно чиста и поддържана като собственичката си. Минаха по лъснат дъбов паркет край бледозелени стени. Госпожа Фицпатрик ги покани в просторния хол, обзаведен в съвременен, почти минималистичен стил.
— Предполагам, че бихте пийнали нещо, момчета.
— Не искаме да ви притесняваме, госпожо Фицпатрик — каза Харпър.
— Ще ви почерпя само с подсладен чай. Седнете, идвам след минута.
— Изискана е! — отбеляза Дейвид, когато тя излезе от стаята. — Малко остаряла, но от класа.
— Къщата или жената?
— И двете. — Той се настани на дивана. — Правилно заложи на името Ашби-Харпър. С чар не би успял да я предразположиш.
— Интересно е, че е познавала баба ми. Доста по-млада е от нея. Както, че е била поканена и на сватбата на майка ми. Толкова преплетени пътища… Може би някой от предците й е познавал Реджиналд или Беатрис.
— Съвпаденията са случайност само ако нямаш отворено съзнание.
— Когато живееш в къща, обитавана от призрак, съзнанието ти е като портал. — Харпър скочи на крака, щом Мей влезе с поднос и чаши. — Благодарим ви, че се съгласихте да ни отделите време, госпожо Фицпатрик. — Взе подноса и го сложи на масичката. — Ще се постараем да бъдем кратки.
— Баба ти беше добра жена. Не бяхме близки приятелки, но дядо ти и първият ми съпруг имаха малко съвместно начинание преди години — търговия с недвижими имоти. Това донесе значителни приходи на всички. Е, защо внукът й потропа на вратата ми? — попита накрая тя.
— Става дума за една гривна от имението на майка ви.
Старицата наклони глава — учтив знак, че се е заинтересувала.
— От имението на майка ми ли?
— Да, госпожо. Случайно купих тази гривна от бижутер, който я е получил оттам.
— Нещо нередно ли има?
— Не, не, госпожо. Надявам се, че може би си спомняте историята на гривната, тъй като много се интересувам от произхода й. Открих, че е изработена около 1890-а. Представлява редица рубинени сърца, обградени с диаманти.
— А, да, спомням си това бижу. Продадох го наскоро заедно с няколко други, които не ми допадаха, затова не виждах смисъл да ги държа в сейфа, където се пазеха от няколко години, след смъртта на майка ми. — Отпи чай, без да откъсва поглед от Харпър. — Любопитен си да узнаеш историята й?
— Да, госпожо.
— Но не желаеш да споделиш защо.
— Вярвам, че някога е принадлежала на моето семейство… поради доста заплетени причини. Когато открих това, реших, че е интересно и си струва времето и усилията да задоволя любопитството си.
— Така ли? Е, и аз мисля, че е интересно. Гривната е била подарена от дядо ми на баба ми през 1893-а по случай годишнина. Възможно е навремето да са били изработени няколко със същия дизайн.
— Да, възможно е.
— Но зад нея наистина се крие необичайна история, ако желаеш да я чуеш.
— Разбира се.
