получавала нещо, било е размяна, никога дар от обич.
Хейли кимна и продължи играта си с Лили на пода.
— Дошла е тук — продължи Мич. — Самата тя е казала, че е дошла през нощта. Искала е да навреди на Реджиналд, а може би и на всички в къщата. Възможно е дори да е имала план. Но не го е осъществила. Можем да предположим, че е била сполетяна от нещо. Казала е, че е останала завинаги.
— Тук е намерила смъртта си — кимна Хейли. — И духът й все още витае в къщата. Да, почувствах нещо. Вече зная точно какво е изпитвала, когато се е случило. Умряла е тук и затова е останала. И все още мисли за детето си като за бебе. Вижда себе си такава, каквато е била, когато го е родила, а вероятно и него.
— Това обяснява привързаността й към малките — довърши Харпър. — Щом пораснат, вече не могат да бъдат заместители на нейното дете. Особено щом се превърнат в мъже.
— Притече ми се на помощ, когато се нуждаех от нея — изтъкна Роз. — Осъзнава кръвната връзка. Зачита я, когато пожелае. Силните емоции на Хейли я призоваха. Но отговаряше смислено на въпросите ми.
— Значи аз съм нещо като проводник — въздъхна объркано Хейли. — Но защо точно аз?
— Може би защото си млада майка — предположи Мич. — На възраст, близка до тази, на която тя е умряла. Отглеждаш детето си, а това е нещо, от което самата тя е била лишена. Създала е живот, който й е бил отнет. Какво е възмездието за откраднат живот?
— Смърт — отвърна Хейли, разтреперана. Остана неподвижна, докато Лили тичаше към Харпър с протегнати ръце. — Става все по-силна, чувствам го. Харесва й да се вселява в тяло от плът и кръв, да казва думата си. Но не й е достатъчно. Иска още… — Несъзнателно бе усукала гривната и сведе поглед към нея. — Забравих — прошепна тя. — Господи, забравих! Снощи, докато стоях пред огледалото, тя се появи.
— Снощи пак ли си имала преживяване с нея?
— О, не като това. Просто вместо себе си, видях нея в огледалото… — Тя нервно поклати глава. — Бях в собственото си тяло, само отражението беше нейното. Не казах на никого, защото не исках да развалям вечерта. Реших да се поразсея, а после случката напълно изветря от съзнанието ми. Не изглеждаше каквато сме я виждали друг път.
— Какво искаш да кажеш?
Мич седна и зачака с химикалка в ръка.
— Беше издокарана с червена рокля, но различна от онази, с която бях аз. Разкошен вечерен тоалет с изрязано деколте и голи рамене. Бална рокля, предполагам. Беше окичена с бижута. Рубини и диаманти. Огърлицата й беше…
Хейли замълча и втренчи смаян поглед в гривната си.
— Рубини и диаманти — повтори тя. — Носеше тази гривна. Сигурна съм! Когато я видях в хотела, нещо ме привлече към нея. Не виждах нищо друго на витрината. Беше на дясната й китка. Била е нейна, принадлежала е на Амелия!
Мич стана от мястото си и коленичи на пода до Хейли, за да огледа гривната.
— Не разбирам от стилове и епохи в ювелирното изкуство. Харпър, узна ли нещо за историята й от бижутерския магазин?
— Изработена е около 1890-а — отвърна той с неохота. — Не обърнах особено внимание.
— Може би тя те е подтикнала да ми я купиш! — възкликна Хейли.
— Не, просто исках да ти подаря нещо. Ако се чувстваш виновна или нервна, когато е на ръката ти, можем да я пазим в сейфа.
„Пълно доверие — напомни си Хейли. — Това е любовта“.
— Не — отвърна тя. Приближи се и го целуна. — Амелия да върви по дяволите!
— Това е моето момиче.
Лили заудря с ръчичка по гърдите на Харпър, докато не й обърна внимание.
— Едното от двете — добави той.
До вечерта Хейли успя да възвърне спокойствието си. Още повече се успокои, щом седна с Лили на люлеещия се стол. Обожаваше тези мигове, когато в стаята настъпваше тишина и можеше да люлее детето си, докато заспи. Пееше й и явно на Лили й харесваше.
За това копнееше Амелия, този копнеж се криеше зад нейната лудост. Само тези мигове на единение и спокойствие — майката, люлееща дете в скута си, пеейки приспивна песен.
„Ще се опитам да мисля за тях винаги когато съм изплашена или ядосана“, обеща си Хейли. Щеше да си напомня какво е загубила Амелия, какво й е било отнето.
Запя „Спи, детенце сладко“, защото й харесваше и знаеше всички думи. А и обикновено главицата на Лили натежаваше на рамото й преди края на песента.
Докато детето се унасяше, Хейли долови движение откъм вратата и сърцето й подскочи. После замря, когато Харпър й се усмихна. С леко дрезгавия глас, с който пееше, го предупреди:
— Веднага ще се разсъни, ако те види тук.
Той кимна, изчака няколко секунди и безшумно се оттегли.
Тананикайки, Хейли отнесе Лили до креватчето, зави я и сложи плюшеното й кученце достатъчно близо, за да може да го достигне с ръце.
— Когато станеш на три годинки, мама ще ти купи истинско кученце. Е, добре, на две, но това е последното ми предложение. Лека нощ, миличко.
Остави нощната лампа запалена и излезе от стаята. Харпър се обърна към вратите на терасата, когато я чу да влиза в спалнята си.
— Двете с Лили на люлеещия се стол бяхте красива гледка. Мама често е приспивала мен и братята ми така.
— Затова е толкова приятно човек да седи на този стол. Запечатал е огромна любов.
— Тази вечер е по-хладно. Бихме могли да поседнем отвън.
— Добре.
Хейли взе бебефона от нощното си шкафче и излезе на терасата.
Пред парапета имаше три големи медни сандъчета, пълни със свежи цветя. На нея бе поверена задачата да ги засади тази година и винаги се любуваше на съчетанието от цветове и форми, което бе създала.
— Нямам нищо против жегата по това време на деня. — Наведе се да помирише лилав цвят. — След малко слънцето ще залезе, ще полетят светулки и ще запеят щурци.
— Изплаших се, когато мама ми се обади по телефона.
— Нищо чудно.
— Ето какво предлагам. — Харпър взе ръката й в дланите си. — Не бива да оставаш тук след случилото се днес. Не е зле утре да се пренесеш у Лоугън и да вземеш отпуск — продължи той, доловил недоумението й.
— Отпуск ли?
— Все едно е дали си в центъра или в Харпър Хаус. Най-добре е да постоиш далеч и от двете известно време. С Мич ще се опитаме да проследим историята на гривната.
— Просто да събера багажа си и да се пренеса у Стела ли? Да напусна работа!
— Не съм казал да напуснеш, а да вземеш отпуск. — Говореше с такова търпение, че тонът му я накара да настръхне. — Поговорих с мама и попитах Стела дали ще има нещо против да им погостуваш.
— Вече си разговарял с тях? — ядоса се Хейли.
— Няма смисъл да упорстваш, така е най-разумно.
— Щом смяташ, че най-разумно е ги да вземаш решения вместо мен, обсъждай ги с други хора и накрая ми ги поднеси на тепсия. — Хейли решително се отдръпна крачка назад, сякаш да покаже колко здраво е стъпила на земята. — Няма да ми нареждаш какво да правя, Харпър. Няма да напусна тази къща, освен ако Роз не ми посочи вратата.
— Никой не те гони. Какво лошо има да погостуваш на приятелка, по дяволите?
Звучеше толкова разумно. Но изнервящо.
