— Защото тук е моят дом. Живея в тази къща и работя тук.
— Ще си остане твой дом. По дяволите, не бъди толкова твърдоглава!
Този изблик на гняв я накара да изпита задоволство. Означаваше, че може да отвърне със същата язвителност.
— Престани да ругаеш и да ме обиждаш.
— Не съм… — Харпър премълча следващите думи, гневно пъхна ръце в джобовете си и закрачи по терасата, борейки се със своята избухливост. — Самата ти каза, че Амелия става все по-силна. Защо да оставаш тук? Рискуваш да ти се случи нещо, когато можеш просто да се преместиш на няколко километра. И то временно.
— За колко време, обмисли ли и това? Нима искаш да досаждам на Стела и да седя със скръстени ръце в дома й, докато решиш, че мога да се върна?
— Докато опасността премине.
— Как ще разбереш, че е преминала, и откъде можеш да бъдеш сигурен, че ще премине? Щом си толкова изплашен, защо ти не се изнесеш?
Харпър впери гневен поглед в градината.
— Много хитър ход. Сдържаш злобните си забележки и се перчиш със самообладанието си. Но това, което не изрече, е изписано на лицето ти. — Тя грубо го блъсна. — Не мисли, че не съм отгатнала какво беше на върха на езика ти.
— Не ми приписвай неща, които не съм казал. Искам да отидеш някъде, където няма да се тревожа за теб.
— Никой не те кара да се тревожиш. От доста години се грижа сама за себе си. Не съм нито глупава, нито толкова твърдоглава, че да отричам колко съм обезпокоена от случилото се. Но притежавам достатъчно разум, за да се досетя, че може би аз съм тази, която трябва да води последната битка. Може би аз ще сложа край на цялата история. Роз успя да разговаря с нея, Харпър! Следващия път може би ще стигне до отговорите, които ще ни разкрият какво точно се е случило и какво трябва да сторим, за да поправим несправедливостта.
— Следващия път ли? Какво говориш? Не искам тя да те докосва.
— Ти не си този, който решава, а аз не съм страхлива. Нима ме познаваш толкова слабо, че очакваш веднага да заприпкам като послушно кученце?
— Не се опитвам да управлявам живота ти, по дяволите! Просто искам да те предпазя.
Изглеждаше толкова съкрушен, че Хейли почти изпита съжаление към него.
— Не можеш, не и по този начин. Единственото, което ще постигнеш, като кроиш подобни планове зад гърба ми, е да ме вбесиш.
— Добре тогава, дай ми една седмица. Позволи ми да опитам…
— Харпър, те са отнели детето й. Довели са я до лудост. Може би и вече е била на ръба на умопомрачението, но те определено са я довършили. Вече цяла година съм част от всичко това. Не мога просто да избягам. — Вдигна ръка и потърка гривната, която все още бе на ръката й. — Тя ми я показа по някакъв начин. Нося бижу, което е принадлежало на нея. Но ти ми го подари, а това означава нещо. Трябва да разбера какво. Затова е важно да остана тук с теб. — Внезапно обзета от нежност, докосна лицето му. — Трябваше да знаеш, че ще предпочета да остана. Какво отговори майка ти, когато й каза, че ще ме убеждаваш да се преместя при Стела?
Харпър сви рамене и бавно запристъпва към парапета.
— Така и предположих. Навярно и Стела е реагирала по същия начин.
— Лоугън е съгласен с мен.
— Не се и съмнявам. — Хейли застана до него и обви ръце около кръста му. Имаше силен, мускулест гръб. Закален от работа мъж и същевременно принцът на замъка. Неустоима комбинация… — Оценявам загрижеността ти, но не одобрявам методите. Това успокоява ли те донякъде?
— Не особено.
— Признавам, че съм поласкана от тази загриженост, но не искам да се опитваш да се разпореждаш с живота ми.
— Не се разпореждам… — Харпър въздъхна и когато се обърна към нея, долови твърдостта в очите й. — Непоправима си.
— Държа на своето. Мисля, че инатът е в кръвта на рода Ашби, въпреки че съм наследила малка част от нея. На всяка цена трябва да участвам в търсенето на отговори, Харпър. Важно е за мен, може би още повече сега, когато двете с Амелия имаме общо съзнание. Господи, колко налудничаво звучи, но не зная как иначе да се изразя.
— Тя просто се вселява в теб.
Изражението й стана по-сериозно.
— Да, мисля, че би могло да се нарече така. Имаш право да бъдеш ядосан. Разбирам защо си разтревожен и ти е трудно да се примириш с отказа ми.
— Ако продължиш да излагаш толкова разумни доводи, наистина ще ме вбесиш. — Той сложи ръце на раменете й. — Държа на теб, Хейли, затова се тревожа.
— Зная, но не забравяй, че и самата аз държа на себе си, безпокоя се и се старая да бъда възможно най-предпазлива.
— Ще остана при теб тази нощ. И аз няма да отстъпя.
— Добре, аз също искам да останеш. Знаеш ли… — Хейли плъзна ръце около врата му и преплете пръсти.
— Ако опитаме да се държим, сякаш тя не съществува, може би ще направи нещо. Мисля, че трябва да я подложим на това изпитание. — Повдигна се на пръсти и го погледна в очите. — Малък експеримент.
— Човек с моята професия живее, за да експериментира.
— Влез. — Отдръпна се назад да му стори път. — Да подготвим лабораторията.
По-късно, докато лежаха с лица един към друг в тъмнината, тя погали косите му.
— Този път, изглежда, не прояви интерес.
— Действията на призрак, който би трябвало да витае в приют за душевноболни, са непредсказуеми.
— Предполагам, че си прав. — Хейли се притисна към него. — Ти си нещо като учен, нали?
— Може да се каже.
— Обикновено учените провеждат един експеримент няколко пъти, с леки изменения. Поне така съм чувала.
— Напълно вярно е.
— Тогава — затвори очи тя и се остави на ласките му — трябва да опитаме отново. Не мислиш ли?
— Съгласен съм. Ето, отдава ни се възможност. Хейли отвори очи и се засмя:
— Там, откъдето идвам, не го наричат „възможност“.
Дванадесета глава
Дейвид обърна картата наопаки и прокара пръст по следващия участък от шосето.
— Същински детективи сме. Като Батман и Робин.
— Те не бяха детективи, а борци срещу престъпността — поправи го Харпър.
— Всезнайко! Е, добре, като Ник и Нора Чарлз.
— Кажи накъде да завия, Нора?
— Надясно след около три километра. — Дейвид остави разгънатата карта в скута си и извърна глава да посъзерцава пейзажа. — Попаднахме на гореща следа към произхода на мистериозното бижу. Но какво ще правиш, когато стигнеш до мястото, където е изработена гривната?
Харпър сви рамене.
— Ще измисля. Омръзна ми да стоя и да чакам нещо да се случи. Бижутерът каза, че е получена от имението Хопкинс.
— Стана като по мед и масло…
