— Няма значение. Какво друго ти каза?
— Че колкото и да й е мъчно за края на връзката ни, добре поне, че я зарязвам заради жена, която изглежда като теб. Приех това като странен женски комплимент.
— Много мило. Сега аз се чувствам виновна. Сигурно ще я харесам… Но това мъничко ме дразни. — Хейли се замисли за миг и се усмихна. — Ще го преживея. Няма да се извинявам, защото… ръцете й бяха на задника ти. Но все пак ще предложа аз да сготвя вечерята.
— Съгласен съм — отвърна Харпър без колебание.
— Имаш ли нещо предвид?
— Не, изненадай ме. Тоест — и двама ни — поправи се той и повдигна Лили. — Ще се махнем от главата ти. Отиваме да полудуваме в другата стая.
„Ето, в живота ми отново има ред“, помисли си Хейли. Докато слушаше ръмженето на Харпър и веселите крясъци на Лили, които се боричкаха в хола, отвори хладилника и огледа съдържанието му.
„Колко е оскъдно“, въздъхна тя. Типично мъжки асортимент от бира, безалкохолни, бутилки вода, пържено пилешко бутче — навярно отпреди векове, две яйца, пакетче масло и малка плесенясала бучка сирене.
Но щом отвори фризера, удари джакпота: вътре имаше няколко опаковки замразена храна със старателно поставени етикети. Дейвид бе спасителят й. Ала бе жалко, че не можеше да сготви нещо толкова специално, че да впечатли Харпър.
Жалка глупачка. Той се натиска с друга жена пред очите ти, а ти го глезиш. Сега дори ще му готвиш! Ето как мъжете гледат на жените — като на слугини!
Той лъже, както всички мъже, а ти му вярваш, защото си глупава и слаба.
Накарай го да си плати. Всички трябва да си платят!
— Не — тихо промълви Хейли, когато осъзна, че стои неподвижна пред отворения фризер. — Не! Това не са мои мисли. Ще ги прогоня!
— Каза ли нещо? — извика Харпър.
— Не… Не! — повтори тя все по-уверено. Нямаше какво да изрече. Или какво да мисли. Щеше да стопли нещо за вечеря и да седнат на масата. Като двойка. Или поне донякъде — като семейство. Тримата. Само тримата.
Четиринадесета глава
Спокойният ритъм, който следваше животът им, започна да навява на Харпър лоши предчувствия. Бяха започнали да се хранят заедно всяка вечер. Сядаха в кухнята — Лили, настанена на високото си столче, което бе донесъл от голямата къща, а той и Хейли — на масата. Хапваха и разговаряха така непринудено, че понякога той изпитваше тревога.
Все по-близо бяха до твърда земя, като кораб, тласкан към брега от лек вятър. Не бе сигурен дали ще я достигнат здрави и читави или осакатени.
А нима не долавяше и у Хейли известно безпокойство зад маската на непринуденост? Или може би й приписваше собствените си опасения?
Всичко му се струваше толкова нормално: да се хранят заедно в края на деня, да разговарят за работата или за най-новите лудории на Лили. Все пак през спокойствието се прокрадваше някакво натрапчиво чувство: докога и двамата щяха да се задоволяват да живеят за мига?
— Имам една идея — заговори той. — Ако утре не сме твърде заети, мога да ти покажа как се прави хибридизация.
— Вече имам известни познания. Роз ми го показа с кученца.
— Мислех си за лилии. Подходящ вид са и ще опитаме. Може би е най-добре да пробваме с мини лилия в розово или нещо подобно. Ще я наречем на Лили.
Лицето й засия.
— Наистина ли? Да създадем нов сорт лилия специално за нея? О, Харпър, би било чудесно!
— Представям си я в наситенорозово, с лек червеникав оттенък на венчелистчетата. Червеното е твоят цвят, така че може да носи името „Дъщерята на Хейли“. Това ми хрумна.
— Ще ме разплачеш.
— Е, прекарай известно време в ръчно опрашване и наистина ще се разплачеш — пошегува се той. — Не е работа, която бързо носи удовлетворение.
— Много искам да опитам.
— Тогава ще се заемем с това. Какво ще кажеш, малката? — попита той Лили. — Искаш ли да имаш свое цвете?
Детето взе зърно фасул с тънките си пръстчета и внимателно го пусна на пода.
— Определено обича цветята повече, отколкото зеленчуците. Това е знак, че е приключила с вечерята. — Хейли стана. — Ще я изкъпя.
— Аз ще свърша тази работа.
Тя се засмя и откачи таблата за хранене от столчето.
— Къпал ли си дете някога?
— Не, но мен са ме къпали. Просто напълваш ваната, пускаш го вътре и му даваш сапуна. После го изваждаш и подсушаваш, след като си изпил още една бира. Шегувам се — каза Харпър, когато Хейли ококори очи. После разкопча каишките на Лили и я повдигна от столчето. — Мама ме смята за кръгъл идиот относно къпането. Да й покажем!
— Добре, но…
— Хейли, защо не се отделяш от нея дори за секунда? Непрекъснато я държиш под око. Топла вода, но не гореща, дрън-дрън — продължи да си мърмори той, докато се отдалечаваше. Лили весело помаха за довиждане над рамото му.
Хейли надникна в банята три пъти, но се постара да остане незабелязана.
Когато приключи с разтребването на кухнята, Лили вече тичаше, зачервена и напудрена, само по памперса си. „Някои мъже се държат толкова естествено с деца“, помисли си тя. Очевидно Харпър бе един от тях.
— Каква е следващата точка от дневния ред?
— Обикновено я оставям да си поиграе още час, докато се умори. После прочитаме приказка или част от някоя книга, ако стои мирна достатъчно дълго. Харпър, не искаш ли да се отървеш от нас?
— Не, надявам се да останете. Ще сглобя сгъваемото креватче в стаята за гости, та ако се събуди, да я чуем. А ти можеш да се настаниш при мен. — Хвана ръцете й и ги доближи до устните си. — Искам да бъдем заедно тази нощ.
— Харпър… — Хейли се отдръпна, забърза след Лили и се спря в хола, когато малката се втурна към купчина пластмасови камиончета и колички. — Откъде се взеха тези неща?
— Бяха мои. Човек запазва някои от играчките си. Представи си го като малко момче, играещо с камиончета. Сигурно е издавал звуци, подобни на бръмчене, както правеше нейното дете сега.
— Харпър, толкова ми е трудно…
— Кое е трудно?
— Да не загубя ума си от любов към теб.
Той замълча за миг, а после я накара да се обърне с лице към него.
— И какво, ако това стане?
— Ето кое не зная. Разбираш ли? — Гласът й затрепери и тя преглътна, за да го овладее. — Твърде сложно е. Връзката ни започна едва преди няколко седмици, а оттогава се случиха толкова много неща. Не зная какво искаш, какво търсиш…
— И аз все още не съм наясно.
— За теб така е добре, Харпър. Но ако те обикна още по-силно? Какво ще стане, ако твоето желание е да прекараш шест месеца в Белиз и да се печеш по плажовете? Трябва да мисля за Лили. Не мога…
— Хейли, ако исках да се шляя по плажовете, предполагам, че досега щеше да го разбереш.
— Знаеш за какво говоря.
— Добре, ами ако аз се влюбя до полуда в теб, а ти решиш да се върнеш в Литъл Рок с Лили и да
