— Амелия, остави я на мира! Нямаш никакви права над нея — кресна Харпър.
— Нито пък ти. Над никоя от нас. Тя и аз сме едно.
— Не, не сте! Тя не търси лесния начин. Тя е сърдечна, силна и честна.
— И аз можех да бъда. — В очите й се изписа съжаление, което прерасна в мъка, в копнеж. — Мога да бъда. Аз знам по-добре от нея какво мога да постигна с това тяло.
Притисна се към него и започна да шепне възбуждащи предложения в ухото му.
Завладян от надигащата се паника, Харпър я разтърси.
— Хейли, по дяволите, Хейли! Ти си по-силна от нея, не й позволявай това. — Въпреки че все още го гледаше с чужди очи и устните й бяха леденостудени, той нежно я целуна. — Обичам те, Хейли, обичам те. Върни се при мен.
Улови мига, когато това стана, и силно притисна разтрепераното й тяло.
— Харпър?
— Шшт, спокойно.
— Тя беше… О, господи! Не бях аз, не исках да изрека тези неща…
„Този път утехата не е достатъчна“, помисли си той.
— Искам само теб. — Устните му се плъзнаха по лицето й и ръцете му отново започнаха да я докосват с топлота. — Да бъдем само ти и аз. Няма да й позволим да развали това. Погледни ме.
Сграбчи китките й и се надигна към нея.
— Погледни ме — повтори той. — Остани с мен!
Студът изчезна и отново стана горещо. Радостта прогони ужаса. Останаха заедно. Слети.
Хейли все още не можеше да проговори, когато той вече лежеше, отпуснал глава на корема й. Навън шумоленето на листата бе стихнало и се чуваха само щурците. Тя усещаше огън, който я изгаряше отвътре, и не долавяше границата между изумлението и страха, между страха и срама.
Харпър леко докосна кожата й с устни и се надигна.
— Ще донеса вода и ще нагледам Лили.
Искаше й се да го засипе с порой от думи. Отчаяни молби да не я оставя сама нито за миг. Но това беше глупаво и недопустимо. Не би понесла да бъде държана под око във всяка минута. Още по-непоносима бе мисълта той да се почувства задължен да бди над нея, очаквайки Амелия отново да използва тялото й.
Изправи гръб, притисна колене към гърдите си и опря чело на тях.
Остана така, докато той се върна и седна до нея на ръба на леглото.
— Харпър, не зная какво да кажа…
— Ти нямаш вина. А и успя да я прогониш или да й надделееш — не проумявам как го направи.
— Как можеш да ме докосваш след всичко това?
— Нима мислиш, че бих я признал за победителка?
Доловила едва сдържания гняв в гласа му, тя вдигна глава.
— Ти беше в мен, когато… Тръпки ме побиват.
Харпър й подаде чаша вода.
— Беше разтърсващо и за двама ни — тежко въздъхна той. — И нещо като кръвосмешение за мен. Господи, никой не е стигал до такава близост с прапрабаба си.
— Тя не гледаше на теб по този начин. Но не знам дали това е утеха. — Потискайки нова хладна тръпка, Хейли му върна чашата. — Като че ли виждаше Реджиналд. Беше… бях толкова възбудена, а изведнъж тази безумна ярост. В нея имаше нещо вълнуващо. Нещо мрачно. После всичко се сля в едно. Тя и аз, ти и той. Беше неудържимо. Когато каза, че ме обичаш, се вкопчих в думите ти като в спасителна сламка.
— Опита се да ни използва, ала не й позволихме. — Харпър остави чашата и легна до Хейли, за да я прегърне. — Всичко ще се оправи.
Но дори докато лежеше, притисната в закрилническата му прегръдка, тя не можа напълно да повярва в това.
Харпър смяташе, че Мич трябва да знае за всеки инцидент, свързан с Амелия. Дори ако се бе случил с Хейли в леглото.
Беше му неловко, но поне щеше да бъде разговор между мъже на четири очи. Информацията трябваше да стигне и до майка му, но предпочиташе да я предаде чрез съпруга й.
— Колко време продължи? — попита Мич.
— Може би около две минути. Макар че ми се стори по-дълго предвид обстоятелствата.
— Не е била агресивна, така ли?
— Не, но нали разбираш… — Харпър замълча за миг и насочи вниманието си към работната маса в библиотеката. — Не всяко сексуално посегателство е свързано с насилие, но все пак… Както и да е, за мен беше като изнасилване, издевателство… „Докато си в тялото ми, имам власт над теб“.
— Връзва се с психологическия й профил, който изградихме досега. За нея е непонятно, че докато вие с Хейли правите секс, движещата сила не е плътската наслада. Сигурно адски ви е разтърсила.
Харпър кимна. Все още усещаше горчив привкус от преживяното.
— Какво още трябва да разберем, за да сложим край?
— Иска ми се да можех да ти отговоря. Стигнахме до името й и трагедията, която е преживяла. Знаем, че ти си неин потомък, че бебето й е било отнето, и предполагаме, че е станало без съгласието й. Или след като го е дала, е размислила. Знаем, че е дошла в Харпър Хаус, и трябва да повярваме, че тук е намерила смъртта си. Може би е нужно да открием и как, но няма гаранции.
Харпър никога не бе разчитал на гаранции нито в живота, нито в работата си. Бе загубил баща си на седемгодишна възраст, което бе разсеяло илюзиите му за сигурността на традиционното семейство. Работата му бе низ от експерименти, преценени рискове, усвояване на умения и чист късмет. Никое от тези неща не гарантираше успех.
Той смяташе провала в най-лошия случай за отлагане, а в най-добрия — за поредна стъпка по пътя.
Но нещата бяха доста различни, когато ставаше дума за жената, която обичаше, за нейната съдба…
Спомни си това, когато я завари да полива разсад.
Бе облечена с къси памучни панталони и горнище, които бяха като лятна униформа в градинарския център. Беше обула тънки платнени чехли, все още сухи, а лицето й се криеше под козирката на рекламна шапка.
Стори му се доста тъжна и замислена. Оказа се прав: при небрежния му поздрав тя едва не подскочи от земята.
— Изплаши ме, за бога!
— Така ти се пада, щом поемаш странични задачи в работно време. Като заговорихме за това, ще се заловя с хибридите. Малко помощ не би ми била излишна.
— Все още ли искаш да го направиш?
— Защо не?
— Предположих, че ще размислиш и ще предпочетеш да стоиш далеч от мен за известно време.
Той бавно се приближи и я целуна.
— Уверявам те, че грешиш.
— Очевидно е така. За мой късмет.
— Ела, когато приключиш тук. Вече казах на Стела, че ще те отмъкна за малко.
Харпър прекара времето в подготовка за работата: подреди инструментите и избра подходящи растения; записа вида, името и характеристиките на желаното ново цвете във файловете си в компютъра.
Трябваше да забрави за слушалките, защото нямаше да работи сам, и смени Бетховен с Лорийна Маккенит. Предполагаше, че растенията ще се чувстват добре, а за самия него щеше да е доста по- приятно.
Когато Хейли влезе, тъкмо бе посегнал да извади кутийка кока-кола. Взе две.
— Много е вълнуващо.
