— Не знам дали е възможно да имам по-голям късмет от този, който вече ме споходи. Ти си толкова добра с мен! — въздъхна Хейли. — А това означава много за мен. Когато дойдох тук, се смятах за силна, умна и подготвена за всичко. Казвах си: „Ако ме изрита, ще си намеря работа, апартамент и ще родя това дете. Ще се справя“. Ако знаех колко много неща са нужни за майчинството, освен неуморните усилия, щях да се хвърля в краката ти и да те умолявам за помощ. Но беше достатъчно само да почукам на вратата.
— Дадох ти работа и дом, защото си ми роднина и заради положението, в което беше. Но не това е причината все още да си тук. Ти заслужи мястото си в градинарския център, както и в тази къща. Можеш да бъдеш сигурна, че ако се бе издънила, щях да ти посоча вратата.
— Зная. — Тази мисъл накара Хейли да се усмихне. — Исках да се докажа пред теб и се гордея, че успях. Но сега, когато имам Лили, разбирам какво означава Харпър за теб. Това е една от причините да се боя още повече, че Невестата може да му навреди.
— Защо мислиш така?
— Тя виждаше в него Реджиналд. Може би една от причините да се вселява в мен са чувствата, които изпитвам към Харпър. Спомням си какво си помислих, когато го видях за първи път: „Ако не бях в това състояние, веднага бих опитала късмета си с него“. — Смехът на Роз я накара да се изчерви. — Чуваш ли какви ги говоря? За бога, та ти си му майка!
— Забрави това за минута. Продължавай.
— Е, в мислите ми нямаше място за мъж, още по-малко за сериозна връзка. Просто той изглеждаше много секси, а когато го опознах, разбрах, че е и забавен, и умен. Започна да ми харесва, а бях ужасно раздразнителна и заядлива. Беше страхотен, но аз не приличах на себе си. След като се появи Лили, се опитах да гледам на него като на брат или братовчед. Е, наистина сме далечни братовчеди, но знаеш какво имам предвид.
— Както гледаш на Дейвид, Лоугън или другите ми двама синове.
— Да, наистина се опитах да мисля за Харпър по същия начин. Бях твърде заета да научавам нови неща и не беше трудно да потискам онази лека тръпка, която се прокрадваше в мен. Навярно ти е позната.
— Да, слава богу — замислено прошепна Роз.
— После бе по-трудно, защото чувствата ми към него ставаха все по-силни. Струва ми се, че точно когато признах това пред себе си и започнах да си фантазирам за него, Амелия отново се появи.
— И колкото по-силни ставаха чувствата ти, толкова по-явно тя показваше неодобрението си, нали?
— Да, но сега се боя, че ще го нарани чрез мен, въобразявайки си, че е Реджиналд. Тревожа се, че не ще успея да й попреча.
Роз се намръщи и поклати глава неодобрително:
— Изглежда, подценяваш способността на Харпър сам да се грижи за себе си.
— Не, Роз, но сега тя е ужасяващо силна! По-силна от преди. — При спомена за усещането, когато Амелия бе обладала собственото й тяло, Хейли въздъхна дълбоко. — А ми се струва, че вече е имала предостатъчно време да замисли отмъщението си.
— Харпър е по-силен, отколкото тя предполага. Ти също.
Надяваше се Роз да е права. Докато лежеше до Харпър и не можеше да заспи, мислено се помоли да бъде достатъчно смела и хитра, за да надвие яростта на един отмъстителен призрак. Но странното беше, че изпитваше и съчувствие към привидението.
Харпър нямаше вина за случилото се с нея, никой от обитателите на Харпър Хаус не бе виновен. Сигурна беше, че има начин да накара Амелия да го проумее. Да й покаже, че той е не само детето, на което някога е пяла, а добър и състрадателен човек. Съвършено различен от Реджиналд.
Ала що за човек бе Реджиналд Харпър? Мъж, обсебен от желанието да има син, съзнателно решил да го получи от друга жена, изневерявайки на съпругата си. Дали Амелия е била съгласна, можеха само да гадаят, но безспорно това бе жестока, егоистична постъпка. А после е принудил законната си съпруга да приеме детето като свое. Не бе обичал никого от тримата — нито жена си, нито Амелия, а навярно и детето.
Нищо чудно, че Амелия изпитваше такова презрение към него. С разбитото си сърце и болно съзнание бе започнала да презира всички мъже.
Как ли го бе изживяла тя?
Седеше до тоалетката си и внимателно нанасяше руж на бузите си на светлината на газената лампа. Бе загубила руменината си заради бременността. Още един повод за негодувание, освен ужасното гадене всяка сутрин, наедряването на корема и непрестанната умора.
Но след като се замисли над ситуацията, тя откри безброй неподозирани предимства. Усмихна се, докато слагаше червило на устните си. Нима бе предполагала, че Реджиналд ще бъде толкова доволен? И толкова щедър.
Повдигна ръка и разгледа рубинените сърца и диамантите на гривната си. Бе твърде деликатна за нейния вкус, но имаше съвършен блясък.
Той бе наел още една камериерка и й бе разрешил да купува нови тоалети за наедрялото си тяло. Повече бижута, повече внимание.
Посещаваше я по три пъти в седмицата и никога не идваше с празни ръце. Наминаваше само за да й донесе шоколадови бонбони или карамелизирани плодове, след като е споменала, че й се хапва сладко.
Изпитваше несравнимо задоволство при мисълта, че очакването на дете може да направи един мъж толкова склонен да задоволява капризите й.
Представи си колко щедър е бил към съпругата си, която го бе дарила само с дъщери, вместо със сина, за когото копнееше.
Тя щеше да му роди син и в замяна на това да живее в охолство до края на дните си.
Реши първо да му поиска по-голяма къща. Дрехи, бижута, кожи, нова карета… може би и малка вила. Той можеше да си го позволи. Реджиналд Харпър нямаше да се скъпи за своя син, макар и извънбрачен, тя беше сигурна в това.
Като майка на сина му, никога нямаше да бъде принудена да търси друг покровител. Нямаше да й се налага да кокетничи и съблазнява, да се пазари с богати и влиятелни мъже, предлагайки секс и утеха, за да си осигурява начина на живот, с който е свикнала. Който е заслужила.
Стана от столчето до тоалетката и се завъртя пред огледалото, за да се полюбува на лъскавите си златисти коси, бляскавите бижута с бели и червени скъпоценни камъни и пищните дипли на сребристата си рокля.
Това бе цената сега. Издутият корем, с който изглеждаше дебела и грозна въпреки роклята. Но Реджиналд я обсипваше с ласки. Галеше корема й даже в миговете на страст. Тогава дори бе по-нежен, по-внимателен от всякога. Почти изпитваше обич към него, когато той я докосваше ласкаво, вместо да жадува сексуалната наслада, която тя можеше да му дари. Почти…
Но любовта не беше част от играта, а всичко това бе просто игра. Размяна на удоволствие срещу разкош. Как бе възможно да обича някого, който е толкова подъл и арогантен? Струваше й се толкова абсурдно, колкото да изпитва съчувствие към съпругите на мъжете, които им изневеряват с нея. Жени, които прехапваха устни и се преструваха, че не знаят. Разминаваха се с нея по улиците с вирнати носове. Или жени като майка й, които им робуваха срещу нищожно възнаграждение.
„Аз съм създадена за нещо по-голямо, трябва да нося коприна и диаманти“, помисли си тя и повдигна кристалния флакон, за да сложи парфюм на шията си.
Когато пристигнеше Реджиналд, щеше да нацупи устни, ала само за малко. И да му спомене за диамантената брошка, която бе видяла този следобед. Колко би страдала, ако не я получи.
За бебето не беше добре тя да страда. Знаеше, че след броени дни брошката ще бъде нейна.
Засмя се и леко се завъртя.
Изведнъж застина и с трепереща ръка докосна корема си — бебето бе помръднало.
Усети трепване в тялото си — като пърхане на малки крилца.
Погледна отражението си в лъскавото огледало, докато стоеше срещу него със сребристата рокля. Разпери пръсти върху леката издутина, сякаш за да защити това, което е вътре.
В нея имаше нещо живо…
