Агресивна личност, без задръжки. В него се усещаше някакво напрежение, което не бе за пренебрегване. Дори когато седеше тихо и я наблюдаваше безмълвно по неговия си странен начин, изглеждаше зареден с електричество. Като оголена жица, готова за токов удар. И в следващия момент се усмихваше, неочаквано и така обезоръжаващо, че забравяш за електрическия заряд.
Невероятно привлекателен. Съни не харесваше този шаблонен израз, ала на него му отиваше. В Джейкъб имаше нещо безмилостно и диво, в слабото му, почти аскетично лице на хищник, в буйната му черна грива. А и очите му, тъмнозелени и пронизващи. Тежките клепачи не му придаваха сънлив, а по-скоро замислен вид.
Също като Хийтклиф от „Брулени хълмове“, засмя се мислено. Все пак не тя, а Либи беше романтичната сестра. Тя винаги се стараеше да проникне в душата на човека. Съни предпочиташе да направи дисекция на мозъка му.
Разсеяно започна да скицира лицето му. В него наистина има нещо необикновено, помисли си тя, докато оформяше с молив тъмните вежди и тежките мигли. Жалко, че не можеше да ги докосне. Той беше хлъзгав, тайнствен и ексцентричен. Съни беше склонна да го приеме и такъв, но само след като разбереше какво крие от нея. Може би го заплашваше някаква опасност. Или бе извършил нещо много лошо и сега търсеше място, където да се укрие.
А може би обяснението беше съвсем просто, както сам й беше казал — дошъл бе на гости при брат си и да се запознае със снаха си.
Сви рамене и остави бележника настрани. Имаше достатъчно основания да прояви интерес към Джейкъб Хорнблоуър. След като взе това решение, стана и отиде в кухнята.
— Какво правиш, по дяволите?
Той вдигна поглед. На масата пред него имаше купчина трохи и частите на разглобения тостер. В едно от чекмеджетата беше намерил отвертка и очевидно прекрасно се забавляваше.
— Нали каза, че заяжда.
— Да, но…
— Защо, да не предпочиташ да ядеш изгорял хляб?
Съни присви очи. Пръстите му, дълги, слаби и уверени, бързо ровичкаха из жиците и винтчетата.
— Сигурен ли си, че можеш да го поправиш?
— Може би. — Усмихна се. Представи си как щеше да реагира, ако й кажеше, че за един час може да сглоби и разглоби първично електронно устройство Х–25. — Нямаш ли ми доверие?
— Не. — Обърна се и сложи чайника на печката. — Ала не вярвам да успееш да го развалиш още повече. — Бъди по-любезна, заповяда си мислено. Отначало щеше да приспи вниманието му с дружелюбно поведение и чак тогава щеше да нанесе съкрушителния удар. — Искаш ли чай?
— Разбира се. — С отвертка в ръка Джейкъб я наблюдаваше как се мести от печката до кухненския шкаф и обратно. Съчетанието между грация и сила, помисли си, бе просто неотразимо. Тя умееше да се движи така, че всички мускули на тялото й участваха. В нея се усещаха самообладание и дисциплина, характерни за спортисти и танцьори. И в същото време беше невероятно женствена.
Усетила погледа му с гърба си, Съни се обърна и го погледна.
— Някакъв проблем ли има?
— Не. Приятно ми е да те гледам.
Тъй като не знаеше как да реагира на подобна любезност, наля чая.
— Бисквитка?
— Може.
Подхвърли му шоколадово кексче, увито в станиол.
— Ако за вечеря искаш нещо по-засукано, разчитай на себе си. — Пренесе чашите на масата и седна срещу него. — Случайно да разбираш от водопровод?
— Моля?
— Крана на мивката тече. — Тя свали обложката на своето кексче. — Засега реших проблема, като сложих отдолу една гъба, та поне през нощта да не слушаме шума от капеща вода. Но щом си толкова кадърен, сигурно знаеш как се поставя нов уплътнител. — Отхапа и затвори очи, наслаждавайки се на вкуса на шоколада. — Ще го сметнем за малка отплата срещу това, че те храня.
— Добре, ще погледна и крана. — Продължаваше да държи отвертката, ала не се върна към тостера. Оказа се много по-интересно да я наблюдава как облизва и най-малките шоколадови трошици от лъскавата хартия. Не знаеше, че храненето може да изглежда толкова съблазнително. — Сама ли живееш?
Изгледа го иронично и отново се съсредоточи в бисквитката.
— Не е ли очевидно?
— Само когато не си тук, нали?
— А това означава през повечето време. — Съни премина към шоколада по пръстите си и стомахът му се стегна. — Предпочитам да живея сама, защото с никого не се налага да се съобразявам. Ако искам, например, мога да ям в десет вечерта или да изляза на танци в полунощ. А ти?
— Какво аз?
— Сам ли живееш?
— Да. Работата отнема по-голямата част от времето ми.
— Физиката, нали? Много лошо. — Облегна се назад и отпи от чая. Мисълта, че бе шпионин, изглеждаше все по-абсурдна. И трябваше да признае, не беше чак толкова луд, колкото й се стори отначало. По-скоро беше ексцентричен. А Съни разбираше от ексцентрични хора. Цял живот бе прекарала сред такива. — Значи обичаш да се занимаваш с ядрен разпад? Или се занимаваш с нещо друго?
— Да, нещо подобно.
— А какво мислиш за атомните реактори?
За малко да се изсмее, но навреме си спомни къде се намира.
— Опасни и ненужни. Все едно да използваш ракета за изтребване на мишки.
— Ако те чуе майка ми, направо ще се влюби в теб. Ала не говориш като истински физик.
— Много учени разсъждават като мен. — Усетил, че навлиза в опасна територия, той отново се залови с тостера. — Разкажи ми за сестра си.
— За Либи? Защо?
— Искам да я опозная, след като е успяла да плени брат ми.
— Не бой се, няма да ти поиска откуп за него — сряза го тя. — Всъщност той толкова бързо я помъкна към олтара, че Либи просто не успя да му откаже.
— Какъв олтар?
— Казах го в преносен смисъл, Джей Ти. — Въздъхна и започна да му обяснява бавно като на малко дете. — Нали когато хората се женят, застават пред олтара.
— О, вярно. — Замисли се над тази информация и отново се задълбочи в тостера. — Искаш да кажеш, че предложението да се оженят е било на Кал.
— Не зная кой на кого е предложил, както не мисля, че има някакво значение. Но той наистина беше силно въодушевен. — Съни отново се ядоса и забарабани с пръсти по масата. — Да не намекваш, че Либи е изнудила брат ти или, не зная как да го кажа, е използвала някакви женски хитрости, за да го хване в брачния капан.
— А не е ли?
Тя се задави с чая и дълбоко си пое дъх.
— Колкото и да ти се струва невероятно, Хорнблоуър, ала Либи и Кал се обичат. Чувал си думата „любов“, нали? Или това понятие не се поддава на твоите изчисления?
— Да, понятието ми е известно — отвърна Джейкъб възможно най-тактично. Беше много сладка, когато се ядосваше и по най-малкия повод. С потъмнели очи, поруменяла кожа и гордо вирната брадичка. Колкото и да бе привлекателна в спокойно състояние, когато беше възбудена Съни ставаше просто неотразима. Като истински мъж той си представи колко щеше да е приятно да я възбуди по друг, много по-естествен начин. — Още не съм го изпитвал, но имам любопитен ум, винаги готов да научи нещо ново.