— Право? — Погледът му омекна. Беше толкова мил, че Съни неволно се усмихна. — Майка ми е юрист.
— Наистина ли? Кал нищо не е споменавал. С какво по-точно се занимава?
Стори му се малко сложно да й обяснява професията на майка си, затова попита:
— А ти какво право искаш да специализираш?
— Като че ли предпочитам наказателното. — Тъкмо се канеше да се впусне в пространни обяснения, но навреме се усети и замълча. Нали щеше да го накара да говори за себе си? — Колко интересно, моята сестра се занимава с наука, също като брата на Кал. С какво по-точно се занимава един астрофизик?
— С теория. И с експерименти.
— Сигурно и с междупланетни полети? — Опита се да не прозвучи подигравателно, ала не успя. — Нали не вярваш в подобни глупости, че един ден, например, хората ще летят до Венера по същия начин, както сега летят до Кливлънд?
За щастие Джейкъб беше хладнокръвен покерджия. Лицето му остана безизразно и продължи да се храни.
— Напротив, вярвам.
Съни се засмя снизходително.
— Предполагам, че вярата е част от служебните ти задължения. Но все пак, не те ли измъчва мисълта, че дори това да стане един ден, ти няма да си жив, за да го видиш с очите си?
— Времето е нещо относително. В началото на този век са смятали, че не е възможно да полетиш до Луната. Ала фантастиката се превърна в действителност. — Усещаше, че аргументите му са доста непохватни, но все пак се справяше. — През следващия век човекът ще стигне до Марс, а дори и по- далече.
— Може би. — Стана и взе от хладилника две бутилки газирана вода. — Ала да си призная честно, не бих могла да си посветя живота на нещо, което никога няма да видя. — Той като омагьосан я наблюдаваше как извади от чекмеджето малък метален предмет, нагласи го като лост към всяка бутилка и махна капачките. — Предпочитам лично да усетя резултата от своя труд, и то по възможност веднага — призна тя и му подаде едната бутилка. — Държа на непосредственото удовлетворение. Затова още се колебая каква професия да си избера, въпреки че съм на двайсет и три години.
Бутилката е стъклена, като в унес размишляваше Джейкъб. Също като онази, с която ме замери вчера следобед. Надигна я и отпи. Усети добре познат вкус и му стана приятно. У дома обичаха същите безалкохолни напитки, макар че рядко ги използваха на закуска.
— Защо избра да изучаваш космоса?
Обърна се и отново я погледна. Долови искреното й любопитство и реши да я подразни.
— Защото ми предоставя неограничени възможности.
— Сигурно си следвал ужасно дълго.
— Права си. Ужасно дълго. — Отново отпи от бутилката.
— Къде?
— Какво къде?
Съни се постара да запази учтивата си усмивка.
— Къде си учил?
Помисли си за института „Кролиак“ на Марс, университета „Бърмингтън“ в Хюстън и едногодишната интензивна и ускорена специализация в космическата лаборатория „Леспас“ в квадрант Фордон.
— На няколко места. В момента участвам в работата на неголяма частна изследователска група в околностите на Филаделфия.
Тя си помисли, че персоналът, който се грижеше за тази неголяма изследователска група, сигурно носеше бели медицински престилки.
— Сигурно ти е адски интересно.
— Да, особено напоследък. Притеснява ли те нещо? Защо си нервна?
— Защо питаш?
— Защото непрекъснато потропваш с крак.
Съни постави ръка на коляното си, за да спре неволния тик.
— Да, наистина се изнервям, когато дълго време стоя на едно място. — Очевидно с този разговор доникъде нямаше да стигне. — Слушай, аз наистина си имам работа… — Замълча, когато погледна през прозореца. Не беше забелязала кога беше започнало да вали. Сега снегът падаше на големи парцали. — Страхотно.
Той проследи погледа й, прикован в плътната бяла завеса и отбеляза:
— Изглежда ще ни създаде проблеми.
— Аха. — Въздъхна дълбоко. Наистина й действаше на нервите, но тя все пак не беше чудовище. — Времето не е подходящо за излет в гората. — Докато водеше жестока битка със съвестта си, Съни няколко пъти измина разстоянието от масата до вратата и накрая се спря при прозореца. — Виж какво, Джей Ти. Зная, че няма къде да отседнеш. Вчера те видях, че тръгна към гората.
— Имам всичко необходимо…
— И така да е, не мога да те пусна да хукнеш да се катериш по планината и да спиш в палатка или каквото там си носиш, когато се задава снежна буря. Либи никога няма да ми прости, ако оставя брата на Кал да умре от измръзване. — В джобовете на джинсите си сви ръце в юмруци и му се усмихна широко. — Можеш да останеш в къщата. Ако искаш.
Той се замисли, прецени всички за и против нейното предложение, и също се усмихна.
— С удоволствие ще остана.
ТРЕТА ГЛАВА
Джейкъб се стараеше да не й се мярка много-много пред погледа. За момента това бе най-разумното решение. Съни се беше разположила на диванчето пред огнището, заобиколена от някакви книги, и енергично си водеше бележки. На масичката до нея беше поставен транзистор, който пращеше от статичното електричество и силната музика. Редовно съобщаваха прогнозата за времето. Изцяло погълната от своето занимание, тя изобщо не му обръщаше внимание.
При това положение той реши да се възползва от удобната възможност и да разгледа къщата. Съни му беше предоставила стаята до нейната, която беше малко по-просторна и имаше прозорци с дървени рамки с изглед на югоизток. Леглото беше огромно, квадратно и също от дърво. Но дюшекът изглежда беше поставен върху пружина, която жално проскърцваше под тежестта на тялото му.
Имаше и етажерка с книги — главно проза и поезия от деветнадесети и двадесети век. Повечето бяха с меки корици и ярки обложки. Джейкъб познаваше някои от авторите. Бегло прегледа книгите, по-скоро от научен, отколкото от читателски интерес. В тяхното семейство Кал беше този, който обичаше да чете и умееше да се наслаждава на художествената литература. За разлика от него Джейкъб рядко имаше възможност да отдели време за четене на романи.
Остана възхитен и смаян от факта, че те още приготвяха хартията от дървесина. Значи от една страна изсичаха горите, за да освободят пространство за своите жилища, да произвеждат мебели, хартия и горива, а от друга — бързаха отново да залесят откритите площи. И все не можеха да насмогнат.
Странно и необяснимо поведение, част от общото безумие, оставило в наследство на следващите поколения множество сериозни проблеми с околната среда.
Освен това, естествено, бяха пренаситили въздуха с въглероден двуокис, ентусиазирано пробиваха дупки в озоновия слой, а след това учудено пляскаха с ръце, когато се изправяха пред последствията от собственото си поведение. Джейкъб не разбираше как хората могат сами да тровят въздуха, който дишат. А също и водата, спомни си и недоумяващо поклати глава. Друго безумие бе изхвърлянето в океана на всичко ненужно, като че ли моретата бяха бездънни боклукчийски ями. За щастие, бяха се усетили какво става, преди щетите да станат непоправими.
Отдръпна се от прозореца и започна да разглежда стаята. Внимателно опипа стените, кувертюрата, рамката на леглото. Интересни материали, но все пак…
Погледът му се спря на снимка в метална рамка, вероятно сребърна. Рамката безспорно беше интересна,
