Времената се менят

Госпожа Моргенстърн пак изгаряше от любопитство да види кой влиза или излиза на етажа.

Съни беше избрала апартамент на третия етаж, въпреки капризите на асансьора и шумните съседи, защото той предлагаше нещо, което би могло да се определи като балкон. На малкото пространство се побираше само един стол, но ако го наместеше малко накриво и си вдигнеше краката на парапета, можеше да се наслаждава на приятен изглед към парка.

А за нея това бе достатъчно.

— Ето, че сме у дома — обяви, изненадана от носталгията, която я обзе при вида на познатата обстановка.

Джейкъб влезе след нея. През тясната врата на терасата вдясно проникваше ярка слънчева светлина. На стените бяха окачени снимки, графики, картини с масло, плакати. Дори в жилището си тя предпочиташе да не е сама.

Възглавнички в ярки цветове бяха струпани върху ниско, изтърбушено канапе с избеляла дамаска. Пред него имаше масичка, затрупана със списания, книги и писма, някои отворени, други — не. В ъгъла бе изправена висока ваза със сухи цветя.

В противоположния край на стаята имаше още една маса, която той веднага определи като произведение на изкуството от по-ранен век. Всичко беше покрито с тънък слой прах, включително балетните пантофки, няколкото сини панделки и счупения чайник. В дървена кутия имаше колекция от грамофонни плочи, а на висока поставка — порцеланов папагал, чиито ярки пера сияеха на слънцето.

— Много интересно.

— Това е моят дом. Поне през повечето време. — Подаде му книжния плик с бисквити и безалкохолни напитки, които бяха купили по пътя. — Би ли ги оставил в кухнята? Искам да проверя телефонния секретар.

— Добре. Как да стигна до кухнята?

— Оттук — посочи тя към малко коридорче и изчезна зад някаква врата.

В кухнята Джейкъб отново занемя. Този път не бе впечатлен от уредите. Почти бе свикнал с тях. Заинтригуваха го чайниците.

Те бяха навсякъде, на всяко свободно местенце, като се започне с трите полички на стената и се стигне до хладилника. Чайници във всички цветове на дъгата и с различни форми, от най-елегантни до най-тромави и тумбести.

Никога не би допуснал, че Съни може да колекционира някакви предмети. Беше прекалено подвижна и безпокойна, за да си губи времето с подобни занимания. Странно, ала се трогна при мисълта, че бе способна на толкова сантиментална проява.

Изпълнен с любопитство, започна да разглежда един от чайниците — шарено произведение от края на двайсети век. Трудно би могло да бъде определено като изкуство. Чайникът беше нисък и тумбест, изработен от порцелан с ниско качество. На капака му имаше нещо като релефна птичка, по цялата повърхност бяха изрисувани големи грозни маргарити. Според Джейкъб това не беше предмет, достоен за вниманието на сериозен колекционер.

Остави го и продължи да разглежда.

Откри, че сините ленти бяха награди. По плуване, фехтовка, езда. Изглежда Съни цял живот се бе лутала между многобройните си таланти. Някои картини на стената бяха подписани с нейното име. Повечето представляваха изгледи от градове или претъпкани с хора плажове. Досети се, че сигурно сама беше правила и повечето снимки.

Във всички произведения си личеше ярък талант, точен поглед и остър ум. Сигурно, когато вземеше решение точно с какво иска да се занимава, бързо щеше да пожъне голям успех. И отново си помисли, че колкото и да бе странно, но я предпочиташе такава — разпиляна, експериментираща, търсеща нови области на познанието. Изобщо не искаше да я променя.

Ала тя го бе променила. Колкото да не искаше да признае, но откакто бяха заедно, той бе променил някои от основните си възгледи. Оказа се, например, че може да се задоволи с един човек. Компромисите не бяха непременно отстъпление. Да обичаш не означаваше да загубиш част от себе си, а да спечелиш, при това много повече.

И най-важното, беше го накарала да се замисли как ще прекара останалата част от живота си без нея.

Обърна се и тръгна към спалнята.

Намери я застанала в тясно помещение, което той в първия момент помисли за дрешник. После видя леглото и разбра, че това бе спалнята. Стаята беше най-много три на три метра и отново нямаше и сантиметър свободно място. Видя още книги, плюшен мечок с оранжева риза, зимни кънки. На стената бяха кръстосани като саби ски за бягане.

На тоалетката бяха наредени множество шишенца и кутийки, разноцветни и излъчващи различни ухания. Забеляза и снимка на семейството й.

Не успя да я разгледа по-внимателно, защото Съни стоеше до леглото гола до кръста. Беше свалила пуловера му, който й даде, след като в хотела беше разкъсал блузата й. Сега тя слушаше апарата, който явно служеше едновременно за радио, будилник и телефонен секретар, и търсеше в гардероба някаква връхна дреха.

— Здрасти, кукло. — От апарата се разнесе игрив и изключително мъжествен глас. Джейкъб на секундата го намрази. — Пит се обажда. Нали вече не ми се сърдиш? Хайде, Съни, забрави за случилото се, о кей? Обади се да те заведа на танци. Липсва ми сладката ти муцунка.

Съни презрително изсумтя и посегна към топъл блузон.

— Кой е този Пит?

— Олеле! — изпищя тя и постави ръка на голите си гърди. — Изкара ми акъла.

— Кой е Пит? — заплашително повтори той.

— Един познат. — Навлече си блузона през главата. — Надявах се да донесеш нещо безалкохолно. — Седна на леглото, за да си свали ботушите.

— Съни. — Този път гласът беше спокоен и женствен. — Получихме картичка от Либи и Кал. Обади се кога смяташ да се прибереш в града.

— Това е майка ми — обясни тя, докато си смъкваше чорапите. Усмихна се и му подаде пуловера. — Можеш да си го вземеш. Повече не ми трябва.

С объркани чувства Джейкъб свали якето. Отдолу беше гол. Докато се преобличаше, секретарят включи следващото съобщение.

— Хей, Съни, Марко е. Къде изчезна, сладурано, мътните те взели? Цяла седмица не мога да те открия. Като се върнеш, дрънни един телефон. — След това се чу звук на сочна целувка и отново сигнал „свободно“.

— Какъв е този Марко? — попита Джейкъб с ледено спокойствие.

— Също познат. — Изгледа го смаяно, когато се приближи към нея и грубо я изправи на крака.

— И колко са общо?

— Съобщенията?

— Мъжете.

— Съни… Боб е. Чудех се дали си съгласна да…

Тя решително изключи апарата.

— Не съм ги броила — каза спокойно. — Искаш ли да сравним кой колко връзки е имал, преди да се запознаем. Джей Ти?

Не отговори, защото усети колко глупаво се държи. Пусна я и се отдалечи в другия край на стаята.

Ревност. Изпълваше го като сапунен мехур, който всеки момент ще се пръсне. Той мразеше такива неща. Не беше някой мухльо, ала поне вярваше, че е достатъчно интелигентен. Животът на Съни не започваше от момента, в който го бе срещнала. Жена като нея, красива, ярка и чаровна, без съмнение привличаше мъжете. И то много мъже. Ако имаше възможност, с удоволствие би ги убил един по един за това, че се осмеляваха да докосват неговата жена.

Негова, но не за дълго.

Изруга и рязко се извърна. Тя го наблюдаваше от вратата.

— Пак ли ще се караме?