— В началото е продавала тъкани одеяла, за да има с какво да си купят храна.
— Това е само мит.
— Моля?
— Нищо. — Отпусна ръка и я пъхна в джоба си. За пръв път, откакто бе напуснал кораба, се почувства истински объркан. Беше учил за тези хора по учебните дискове. Те бяха исторически личности. А той се намираше тук, в дома им. Беше влюбен в тяхната дъщеря. Как бе възможно да обича жена, живяла и починала много преди да бъде роден?
Изпита истински ужас, а много мразеше това чувство. Обърна се и я хвана за ръцете. Бяха толкова живи, силни и топли.
— Съни?
— Какво се е случило? — Разтревожи се, когато видя колко бе пребледнял, а тъмнозелените му очи се открояваха на лицето му. — Какво има?
Джейкъб само завъртя глава. Нищо не можеше да каже. Нито знаеше с кои думи да й обясни. Вместо това сведе устни към нейните и се остави на тяхната топлота и ухание да прогонят страховете му.
— Обичам те.
— Зная. — Трогната от копнежа в гласа му, вдигна ръка и го погали по бузата. За пръв път изпитваше потребност да успокоява, да утешава някого. — И двамата имаме нужда от време, докато свикнем с чувствата си.
— Добър ден.
Отдръпнаха се един от друг и се обърнаха по посока на гласа. Беше Керълайн, застанала на вратата. Тъмната й права коса свободно се спускаше по раменете. На ушите й висяха обеци с мъниста. Кротка усмивка осветяваше красивото й лице с големи, учудени очи. Беше облечена с мъжка риза, елегантен памучен панталон и мокасини, обшити с мъниста. На ръце държеше бебе, което се смееше радостно.
— Мамо! — Съни се втурна и прегърна едновременно жената и детето. Беше по-висока от Керълайн, затова се наведе да я целуне също така звучно, както баща си. Засмя се, грабна бебето на ръце и започна да го върти из стаята. — Здрасти, Сам! Как си? О, колко си пораснал!
— Защото има апетита на сестра си — изтъкна Керълайн.
Съни се засмя и сложи кикотещото се бебе на коляно.
— Джей Ти, това са майка ми Керълайн и брат ми, принц Самюъл.
— Джей Ти? — С опитно око на художник Керълайн вече бе уловила семейната прилика и бе направила връзката. — Сигурно сте братът на Кал?
— Да. — Чувството на нереалност отново се върна, докато пресичаше стаята. Вместо да му подаде ръка, тя го целуна топло.
— Най-после да се запознаем с някой от близките на Кал. Той толкова се гордее с вас.
— Нима? — В тона му се промъкна сдържано неодобрение.
Керълайн го усети, ала се направи, че нищо не е чула.
— Да. С родителите си ли сте тук?
— Не. Те не успяха да дойдат.
— Жалко. — В очите й проблесна кратко, но искрено разочарование. — Е, надявам се един ден всички да се съберем заедно. А къде е Уил? — обърна се тя към Съни.
— Прави чай.
— Естествено. Моля ви, седнете. Вие бяхте астрофизик, нали?
— Да, точно така. — Джейкъб седна на дивана, Керълайн Стоун — срещу него, а Съни с бебето се настани направо на пода.
— В момента Джей Ти се занимава с пътуване във времето.
— Пътуване във времето? — Керълайн се усмихна и кръстоса елегантните си крака. — Уил ще се побърка от радост, като разбере. Макар в момента да се интересува повече от паралелните светове.
— А какво стана с теорията за прераждането?
— О, продължава да я изучава усърдно. Убеден е, че в миналия си живот е участвал в първия Континентален конгрес.
— Революционно настроен, както винаги. — Съни погъделичка брат си по коремчето и се усмихна на Джейкъб. — Баща ми обича да се занимава с дискусионни проблеми, за да може после да спори върху тях. О, вижте! Сам пълзи!
— Да, това е едно от последните му постижения. — Със смесено чувство на гордост и изненада, Керълайн се загледа как нейният пухкав син с кръгла главичка енергично се премества по килима. — Уил му е направил поне стотина видеозаписа.
— Хванах ви. Пак за мене клюкарствате — обади се той от вратата, тикайки пред себе си масичка за чай на колелца. — С ужас си спомням как, преди да се усетим, Съни премина от пълзене към ходене, а почти веднага след това — към тичане.
— А ти я снима със старата ни кинокамера. — Керълайн стана, прескочи сина си и целуна Уил, след което се зае да му помага с чая.
— И така… — В кухнята Уил бе успял да си състави списък на най-неотложните въпроси. — Откога си в Портланд, Джей Ти?
— Пристигнахме днес следобед — обясни Джейкъб и пое чашата си.
— Сигурно си търсил Кал и случайно си попаднал на Съни?
— Точно така. — Не можеше да свикне с мисълта, че пие „Билково блаженство“ с човека, който го е изобретил. — Той ми даде… — За малко да каже „координатите“. — Указания как да стигна до хижата.
— Хижата? — Чашата с чая не успя да измине целия път до устните на Уил. — Искат да кажеш, че си бил в хижата? Със Съни?
— Миналата седмица ни сполетя ужасна снежна буря.
Съни спокойно постави ръка на коляното на баща си.
— За два дни останахме без ток.
— Заедно?
Тя едва се удържа да не прихне.
— Трудно е да останеш без ток поотделно с някой в толкова малко пространство като хижата.
Керълайн се забавляваше, като наблюдаваше как синът й пълзи по краката на Джейкъб.
— Жалко, че изпусна Кал и Либи. Надявам се да изчакаш, докато се върнат.
Бебето започне да дъвче подгъва на панталона му. Джейкъб остави чашата си и вдигна Сам на ръце.
— Непременно ще ги изчакам.
— Къде? — побърза да уточни Уилям.
Съни заби пръсти в коляното му.
— Знаеш ли, че Джей Ти експериментира пътуване във времето?
— Пътуване във времето? — Любопитството поведе безмилостна борба с бащинските чувства. Бащинският дълг победи. — И колко време прекарахте двамата сами в планината?
Джейкъб остави Сам да подъвче показалеца му.
— Около две седмици.
— Наистина ли? — Присви очи и постави собственически ръка на рамото на Съни. — Предполагам, само снегът ти е попречил да намериш по-подходящо място, където да отседнеш.
Съни вдигна очи от досада. Керълайн въздъхна. Джейкъб погали светлата пухкава косичка на Сам.
— В хижата ми беше много добре.
— Не се и съмнявам. — Уилям се наведе напред и изохка от болка, когато пръстите на Съни отново се впиха в тънкия плат на протритите му джинси.
— Джей Ти, а знаеш ли, че майка ми е пристанала на баща ми — с удоволствие произнесе тази дума, — когато е била само на шестнайсет?
— На седемнайсет — поправи я Уилям.
— Ненавършени — обади се и Керълайн, докато отпиваше от чая си.
Той й отправи възмутен поглед.
— Е, без два месеца. Тогава беше съвсем различно.
