— Не, нищо, благодаря, Бетси. — Изчака икономката да излезе и едва тогава хвърли лукав поглед към Слейд.
— Вината е изцяло твоя — осведоми го тя. — Сега цял ден ще се разхожда любезна и с многострадална физиономия, понеже си я задявал, а аз ти правя компания в покварата, като пия шампанско преди закуска.
— Можем да я поканим да изпие една чаша — предложи той, докато отстраняваше тапата.
— Сериозно искаш да ми създадеш неприятности. — Когато тапата изпука, Джесика поднесе и двете чаши. — За изписването на името Джеймс Слейдърман на един от онези фишове в библиотеката ми! — заяви тя.
Слейд се разсмя и чукна ръба на своята чаша в нейната.
— Ще получиш първия екземпляр — обеща й той и бързо изпразни съдържанието в чашата.
— Как се чувстваш, Слейд? — попита го Джесика, докато го наблюдаваше как отново си сипва шампанско. — Как се чувстваш в действителност?
Той се загледа в мехурчетата, сякаш търсеше думите.
— Свободен — изрече тихо. — Чувствам се свободен. — Поклати глава и тръгна да се разхожда из стаята. — След всичките тези години, през които правех каквото трябва, сега имам възможност да правя каквото искам. Парите означават просто, че през това време няма да гладувам, дори и след като платя таксата за последната година в колежа. Но сега вратата е отворена. Отворена е — повтори той — и мога да мина през нея.
Джесика навлажни устни и преглътна.
— Ще напуснеш ли полицията?
— Смятах да го направя догодина. — Заигра се с фитила на една свещ върху пианото. Някакво безпокойство се промъкваше през другите усещания — безпокойство, което не си беше позволявал да признае преди това. — Това означава, че може да стане и по-рано — много по-рано. Ще бъда цивилен.
Джесика си помисли за оръжието, което вероятно криеше някъде горе в стаята си. Почувства, че отново я обзема тревога.
— Предполагам, че ще отнеме известно време, докато свикнеш.
— Ще се справя.
— Ще… напуснеш ли веднага?
— Няма нужда да чакам — замисли се той. — Разполагам с достатъчно средства да изкарам, докато се подпише договорът. Ще ми трябва време, ако ще искат поправки. А и трябва да довърша този роман и още един, който ми се върти в главата. Чудя се какво ли ще бъде да пиша по цял ден.
— Точно това ще правиш — тихо изрече тя.
— Веднага щом се приключи, ще разбера.
— Да се приключи? — Очите й се впериха в него, но той не я гледаше. — Оставаш ли?
— Какво? — той разсеяно погледна към нея. Изразът на лицето й го накара да се намръщи леко. — Какво каза?
— Помислих си, че ще прехвърлиш задачата на някой друг. — Джесика посегна да налее шампанско в чашата, която и без това беше пълна. — Сигурно ще искаш да се върнеш незабавно в Ню Йорк.
Слейд остави чашата си с преднамерена предпазливост.
— Не оставям нещата, преди да съм ги завършил.
— Да. — Постави бутилката обратно. — Да, естествено, че няма.
— Мислиш, че ще си тръгна и ще те оставя?
Сърдитата нотка в гласа му я накара да отпие бързо от шампанското.
— Мисля — изрече бавно, — че когато някой е на път да получи онова, за което се е трудил, което дълго е очаквал, той не бива да рискува.
Приближи се до нея, взе чашата от ръцете й и я остави до полупразната бутилка.
— Мисля, че трябва да си затваряш устата. — Когато понечи да каже още нещо, той улови лицето й със силните си ръце. — Сериозно ти говоря, Джес.
— Глупаво е да оставаш, след като имаш избор — заекна тя.
Очите му се присвиха гневно, преди да притисне устни в нейните за кратка и силна целувка.
— Глупаво е да мислиш, че имам избор.
— Но е така — поправи го вече поуспокоена Джесика. — Веднъж ти казах, че винаги имаме избор.
— Добре — кимна Слейд, без нито за миг да откъсва очи от нейните. — Само кажи и още днес ще замина за Ню Йорк… ако дойдеш с мен — допълни, когато тя понечи да заговори. Отговорът й бе бързо, решително тръсване на главата. — Тогава оставаме заедно до приключването.
Джесика се сгуши в обятията му. Желанието й той да остане бе също толкова силно, колкото и желанието й да замине. Засега, ще мисли само за утрешния ден.
— Само запомни, че съм ти дала възможност. Друга няма да получиш. — Отметна глава назад и му се усмихна. — Един ден ще ти го припомня. Оставаме заедно.
Той отново кимна, без да забелязва, че е съкратила думите му.
— О кей, дай да видим нещо за закуска към шампанското, преди Бетси окончателно да те е отписала.
Десета глава
За Джесика денят едва се влачеше. Да стои затворена беше истинско мъчение за нея. Не можеше да гледа как слънцето струи през прозорците, а тя да трябва да стои прикована вътре. Беше й забранен дори достъпът до брега, така че нямаше възможност да разбере дали ще може отново да се разхожда там, без да се оглежда през рамо.
Мисълта за магазина предизвикваше у нея постоянно главоболие. Единственото нещо, което беше замислила и създала съвсем сама, сега й беше отнето. Може би никога повече няма да изпитва същата гордост, същата всеотдайност, която й бе необходима, за да направи от него най-доброто, на което беше способна. И още по-лошо, собствената й умора я довеждаше до състояние, в което това вече не я интересуваше.
Джесика ненавиждаше да бъде болна. Обичайната й защита срещу физическата слабост беше да не й обръща внимание и да продължава напред. Беше нещо, което не можеше — и не искаше — да промени. Но сега нямаше друг изход. Тихата библиотека и монотонните задължения, с които я натоварваше Слейд, действаха на и без това опънатите й нерви. Накрая захвърли химикала на масата и скочи на крака.
— Не издържам повече! — Замахна с ръка, за да обхване библиотеката като цяло. — Ако напиша още една думичка, Слейд, ще откача. Не можем ли да направим нещо? Каквото и да е? Това чакане е непоносимо.
Слейд се облегна на стола и изслуша невъзмутимо протеста й. Беше я наблюдавал как нервничи цяла сутрин, как се бори с досадата, напрежението и умората. Изненада се единствено, че издържа толкова дълго, преди да избухне. Стоенето на едно място, каза си той, не е най-силното качество на Джес Уинзлоу. Побутна настрани купчината книги.
— Джин — предложи кротко той.
Джесика пъхна ръце в джобовете на панталона си.
— По дяволите, Слейд, не искам да пия! Трябва да правя нещо.
— Руми — довърши той и се изправи.
— Руми? — За миг го изгледа объркано, после въздъхна шумно. — Карти? На мен ми иде да си бия главата в стената, а ти искаш да играем карти?
— Да. Имаш ли?
— Предполагам. — Джесика прокара ръка през косата си и за момент я задържа над лицето, после отпусне ръце край тялото. — Това ли е най-доброто ти хрумване?
— Не. — Слейд се приближи до нея и докосна с палец сенките под очите. — Но мисля, че за днес достатъчно шокирахме Бетси.
Джесика се предаде неохотно.
— Добре тогава, карти. — Приближи се до една маса и издърпа чекмеджето. — Какви са залозите? —
