— О, Господи! — Лицето му пребледня, докато се оглеждаше с безумен поглед. Остава ли му някаква пролука за бягство?
— Но искам да знам защо. — Гласът й бе тих и спокоен — Дължиш ми го.
— Нямах изход. — Пусна парчетата от бюрото да паднат на пода, после започна да рови за цигара. — Няма изход, Джесика. Той обеща, че няма да бъдеш замесена, че дори няма да разбереш. Трябва да повярваш, че никога не бих те забъркал в това, ако имах избор.
— Избор — отрони тя и си помисли за Слейд. — Всички правим своя избор, Майкъл. Какъв беше твоят?
— Преди две години, в Европа… — Дръпна жадно от цигарата си. — Загубих пари… много пари. Повече, от колкото можех да си позволя, и то от неподходящ човек — Хвърли й бърз, умоляващ поглед. — Обработиха ме. Сигурно си спомняш, когато взех онези две допълнителни седмици в Рим. — Пое дим и бързо го издуха навън. Бяха професионалисти… Минаха дни, преди отново да мога да ходя. Когато ме постави пред алтернативата да остана завинаги инвалид, приех условията му. — Майкъл прокара ръка през косата си и се приближи до барчето. Наля си чист бърбън, като разплиска няколко капки, и го изпи на един дъх. — Знаеше кой съм, естествено, семейството ми, връзката ми с твоя магазин, безупречната ти репутация. — Алкохолът временно му вдъхна сили. Гласът му укрепна. — Нещата се подреждаха прекрасно за него. Не беше заради парите, Джесика, просто исках да остана жив. А след това… вече бях затънал твърде дълбоко.
Усети как нещо в нея трепва жалостиво и бързо го потуши. Никаква милост, заповяда си сама. Няма да получи съжалението й сега.
— Кой е той, Майкъл?
— Не — поклати глава и се обърна с лице към нея. — Няма да ти кажа. Ако разбере, че знаеш името му, няма да бъдеш в безопасност.
— В безопасност? — изсмя се късо тя. — Ако си бил толкова загрижен за безопасността ми, можеше да ми кажеш да не се разхождам по брега, когато някой се кани да ме застреля.
— З-застреля… Мили Боже, Джесика, не мислех, че ще… Заплашваше, но никога не съм вярвал, че наистина опита да ти стори зло. Щях да направя нещо. — Ръцете му трепереха и ръсеха пепел по килима. С рязко движение на ръката Майкъл захвърли цигарата в огъня. Молих го да не те замесва, заклех му се, че ще направя всичко, каквото поиска, но да не те закача. Обичам те, Джесика!
— Не ми разправяй, че ме обичаш! — По-уверено, отколкото очакваше, тя се наведе и вдигна едно от парчетата, които беше изтървал на пода. Беше част от вътрешния фриз. — Какво има в бюрото, Майкъл?
— Диаманти — отвърна той и преглътна. — За четвърт милион. Ако не му ги занеса тази вечер…
— Къде? — прекъсна го тя.
— В магазина, в десет часа.
— Дай да ги видя. — Видя го как изважда една от преградите, където имаше чекмедже. Повдигна тънко парче дърво и откри второ дъно, след което извади малка подплатена торбичка.
— Това е за последен път — заговори той, като стискаше торбичката в ръка. — Вече му казах, че излизам от играта. Веднага щом ги предам, ще напусна страната.
— Това наистина е за последен път — съгласи се Джесика, а после протегна ръка. — Но нищо няма да предаваш. Аз ще взема диамантите, Майкъл. Те ще се върнат там, откъдето са дошли, а ти ще отидеш в полицията.
— Все едно да насочиш пистолет в главата ми! — изтри ги уста с трепереща ръка той. — Ще ме убие, Джесика! Ако разбере, че съм отишъл в полицията, няма да съм в безопасност дори и в килия. Ще ме убие, а ако разбере какво си направила, ще убие и теб.
— Не ставай глупав! — С блеснали очи, грабна торбичката от ръката му. — Така или иначе ще те убие, а също и мен. Толкова ли е глупав, за да не разбира, че полицията е по следите му? Толкова ли е глупав, че да те остави жив като доказателство? Помисли! — извика му нетърпеливо. — Единственият ти шанс е полицията, Майкъл.
Думите й отприщиха страхове, които беше заровил. Дълбоко в себе си Майкъл винаги е съзнавал, че участието му в операцията може да приключи само по един начин. И този страх в много по-голяма степен от парите поддържаше лоялността му.
— Не полицията! — Очите му отново се стрелнаха из стаята. — Трябва да се измъкна. Не разбираш ли, Джесика — някъде, където няма да ме открие! Дай ми диамантите, мога да ги използвам!
— Не! — Ръката й стисна по-здраво торбичката. — Използвал си ме, но край.
— За Бога, Джесика, мъртъв ли искаш да ме видиш? — Дишането му бе тежко и накъсано, докато с мъка изричаше думите. — Нямам време да събера парите, които ми трябват. Ако се махна сега, ще имам нещо за начало.
Тя се взираше в него. Лицето му беше покрито с лека влага, която избиваше в ситни капчици над треперещите му устни. Очите му бяха изцъклени от ужас. Беше я използвал, помисли си тя, но това не бе убило чувството, което изпитваше към него. Щом е решил да бяга, ще му даде каквото иска. Прекоси стаята и се приближи до картина с френски пейзаж, после натисна скрития механизъм и откри сейфа. Бързо завъртя копчето и отвори вратата.
— Вземи това — подаде му пачка банкноти. — Не е колкото струват диамантите, но във всеки случай парите в брой са по-безопасни. Няма да те притискам, Майкъл — изрече, когато той посегна за парите, — но сам трябва да вземеш решението си.
— Има само едно решение за мен. — Пъхна парите във вътрешния джоб на сакото си и най-после я погледна в очите. — Съжалявам, Джесика.
Тя кимна и се извърна. Чу стъпките му, докато се отдалечаваше към вратата.
— Майкъл, Дейвид беше ли замесен?
— Не, Дейвид изпълняваше само нареждания, които смяташе за съвсем нормални. — Видя как всичко, което бе желал, всичко, което бе обичал, се изплъзва от ръцете му. — Джесика…
— Просто върви, Майкъл. Щом ще бягаш, трябва да бягаш бързо.
Изчака да чуе щракването на вратата, преди да отвори торбичката. В дланта й се посипа водопад от студени, искрящи диаманти.
— Значи толкова струва животът ми — прошепна тя. Внимателно ги върна обратно и се загледа в останките от бюрото. — И всичко заради един каприз! — Ако не беше онова внезапно хрумване да изпрати бюрото вкъщи…
Тръсна решително глава и прогони тези мисли. Няма „ако“. Трябва да се види със Слейд, но най-напред има нужда да остане за момент сама. Въздъхна и се отпусна в едно кресло, като остави торбичката с диаманти в скута си.
— Предполагам, че Джесика ви е казала за сутринта. — Докато кафето се топлеше на котлона, Дейвид се пресегна за чаши.
Слейд повдигна едната си вежда. Какво е пък това? — запита се той.
— Трябваше ли? — изрече на глас.
— Вижте, нямам нищо против вас, дори не ви познавам. — Дейвид се извърна и отметна падналите над челото му кичури. — Но Джесика е важна за мен. Когато я видях да излиза от стаята ви тази сутрин, това хич не ми хареса. — Премери с поглед мъжа насреща си и разбра, че има достоен противник. — И все още не ми харесва.
Слейд се загледа в очите зад стъклата. Значи това било личното й недоразумение. В този случай Джесика получава верността, която очаква.
— Аз бих казал, че не е нужно да ти харесва — бавно проговори Слейд, — но Джес едва ли смята така.
Дейвид леко се размърда, смутен от открития поглед.
— Не искам да страда.
— Нито пък аз.
Дейвид се намръщи. Нещо в начина, по който Слейд го каза, го караше да му вярва.
— Толкова е доверчива.
Гневът така внезапно заблестя в сивите очи, че Дейвид за малко да се отдръпне. Когато Слейд отново
