заговори, думите му бяха тихи и отчетливи.
— Не се интересувам от парите й.
— О кей, съжалявам — сви рамене Дейвид, вече малко по-спокоен. — Просто и преди се е парила. Доверява се на всички. Много е умна, да знаете — за такъв заплес като нея, който забравя какво прави, защото се захваща с двайсет неща наведнъж. Но към хората проявява наивност. — Кафето започна да кипи зад него. Дейвид се извърна и спря газта. — Вижте, забравете, че изобщо съм казал нещо. Сутринта тя ми каза, че не е моя работа, и си е така. Само дето… такова, аз я обичам, знаете ли — заекна той. — Как се чувства?
— Скоро ще се почувства по-добре.
— Ох, надявам се — горещо възкликна той, понесъл кафето към масата. — Не ми се ще да ме чуе, но никак няма да ми дойде зле да се върне в магазина. С описването на новата стока и отвратителното настроение на Майкъл… — Дейвид се намръщи и сипа мляко в кафето си.
— Майкъл? — небрежно подхвърли Слейд.
— Да, ами такова… предполагам, че всеки има право да си изтърве нервите от време на време. Но Майкъл като че ли изобщо няма нерви — усмихна се за момент на Слейд. — Джесика би го нарекла възпитание.
— Може да си има някакви грижи.
Дейвид помръдна разсеяно с рамене и отпи от кафето.
— Не съм го виждал толкова разстроен след неразборията с онова шкафче чипъндейл миналата година.
— О? — Някои източници изобщо не се нуждаят от насърчаване.
— Грешката беше моя — продължи Дейвид, — но не знаех, че го е купил за точно определен клиент. Прави го понякога, но винаги предупреждава Джесика или мен. Беше истинска красота — припомни си той. — Разкошно тъмно дърво, страхотни инкрустации. Госпожа Лиймън го купи в мига, в който го разтоварихме. Беше в магазина, когато пристигна доставката, само го погледна и веднага написа чек. Майкъл се върна от Европа в деня, в който го опаковахме за изпращане и получи нервна криза. Каза, че вече било продадено, че е взел капаро. — Дейвид отпи бързо от кафето, установи, че е горчиво, после примирено отпи още веднъж. — Предполагам, че документите бяха объркани — продължи той. — Което е странно, защото Джеси е истински маниак в поддържането на фактурите. Госпожа Лиймън също не беше особено очарована от недоразумението — припомни си с усмивка. — Джеси й продаде много на сметка една стенна масичка, за да заглади положението.
— Кой го купи? — попита Слейд.
— Кое, шкафчето ли? — намести очилата си Дейвид. — Божичко, не знам. Мисля, че Майкъл изобщо не ми каза, а пък както беше ядосан, никак не ми се щеше да го питам.
— Пазиш ли фактурата?
— Да, разбира се. — Дейвид объркано се вгледа в него. — В магазина е, защо?
— Трябва да изляза — бързо се изправи от мястото си Слейд и тръгна към задното стълбище. — Не излизай никъде, докато не хе върна.
— Какво… — Дейвид не довърши, тъй като Слейд изчезна. Може пък наистина да се окаже откачалка, каза си той, загледан в празния стол на Слейд. Говориш си съвсем спокойно с човека и изведнъж той…
— Погрижи се Джес да не мърда никъде — нареди Слейд, докато слизаше обратно. Якето му вече беше закопчано върху пистолета.
— Да не мърда?
— Не пускай никого в къщата. — Слейд спря за миг, колкото да изгледа решително и строго Дейвид. — Никой да не влиза, разбра ли? — Нещо в очите му накара Дейвид да кимне, без да задава въпроси. Слейд взе една салфетка и надраска някакъв номер върху нея. — Ако не се върна до един час, обади се на този номер. Разкажи на човека, който ще ти се обади за шкафчето. Той ще разбере.
— Шкафчето? — Дейвид се взря глупаво в салфетката, която Слейд набута в ръцете му. — Не разбирам.
— Не е нужно, просто го направи. — Задната врата се затръшна зад гърба му.
— Да бе — измърмори Дейвид. — Защо ми трябва да разбирам нещо? — Умопобъркан, реши той, докато напъхваше салфетката в джоба си. Може би за писателите е нормално да са умопобъркани. Джесика определено знае как да ги намира. Погледна часовника си и реши да я види как е. Може би на писателя малко му хлопа дъската, но успя да го притесни. Тъкмо беше стигнал до средата на коридора и вратата на салона се отвори.
— Дейвид! — Джесика премина разстоянието помежду им на един дъх, после се хвърли в ръцете му.
— Ей, какво те прихваща! — Успя да се освободи от прегръдката й и да я улови за раменете. — Да не би наоколо да върлува някакъв нов грипен вирус, който поразява мозъка?
— Обичам те, Дейвид! — улови лицето му в ръце почти разплакана Джесика.
Той се изчерви и премести тежестта на тялото си.
— Аха, и аз те обичам. Виж, съжалявам за сутринта… Ще говорим по-късно за това. Имам да ти казвам много неща, но най-напред трябва да се видя със Слейд.
— Той излезе.
— Излезе? — Пръстите й се забиха в слабата ръка на Дейвид. — Къде?
— Не знам — внимателно се вгледа в лицето й той. — Джеси, ти наистина не си добре. Ела да те заведа горе!
— Не, Дейвид, важно е. — Предишният й трескав тон стана строг — този, на който той винаги откликваше. — Все трябва да имаш някаква представа къде е отишъл.
— Нямам отвърна той, леко възмутен. — В един момент си седяхме и си приказвахме, в следващия скочи и хукна навън.
— За какво? — разтърси го нетърпеливо Джесика. — За какво си говорехте?
— Ами разни работи. Споменах му, че Майкъл е в много лошо настроение — също като миналата година, когато стана онова недоразумение с шкафчето чипъндейл.
— Чипъндейл… — Джесика притисна ръце към страните си. — О, Господи, да, разбира се!
— Слейд ми наприказва някакви работи да не пускам никой в къщата и да се обадя на някакъв номер, ако не се върне до един час. Ей, къде отиваш?
Джесика беше издърпала чантата си от закачалката и трескаво ровеше из нея.
— Отишъл е в магазина. В магазина, а вече е почти десет! Къде са ми ключовете! Звънни… звънни в магазина и виж дали ще се обади. — С бързо движение изсипа съдържанието на чантата си на земята. — Обади се! — извика му тя, тъй като Дейвид само зяпаше насреща й.
— О кей, по-спокойно. — Докато Джесика трескаво претърсваше предметите на пода, Дейвид набра номера.
— Не мога да ги намеря. Не мога… в палтото ми са! — спомни си изведнъж и хукна към гардероба.
— Не отговаря каза й Дейвид. — Може би още не е стигнал, ако изобщо е отишъл там. В което няма никакъв смисъл, понеже е затворено и… Джеси, къде отиваш? Той каза да не излизаш. По дяволите, забрави си палтото! Почакай малко! Но тя вече тичаше надолу по стъпалата към колата си.
Единадесета глава
На Слейд му бяха нужни само няколко минути, за да се справи с ключалката на входната врата на магазина. Ако трябва да се погрижи поне за едно нещо, преди да си замине, то ще бъде да свърже Джесика с приличен ключар. Истинско чудо е, че не са я обрали, каза си той, докато преминаваше през основното помещение към задната стаичка. Чист късмет, допълни той и метна якето си на един стол. Прекоси кухнята и влезе в нещо, което им служеше за канцелария.
Тук имаше голямо махагоново бюро с подредени отгоре му купчинки документи, попивателна с надраскани по нея цифри и лампа „Тифани“. Слейд я включи. Мярна написаното с едри букви върху попивателната „ЮЛИСИС ИМА НУЖДА ОТ ХРАНА“, точно под нечетливо надрасканото „Нова дръжка за парцала — Бетси сърдита.“ Усмихна се леко и поклати глава. Понятието на Джесика за организация не се
