после многозначително се преместиха към часовника. — Слейд сигурно ви е казал, че полицията знае всичко.
— Спомена ми. — Потупа я по рамото, като продължаваше здраво да я стиска с ръка. — Бях започнал да изпитвам слабост към вас. Толкова ми беше приятно да водим любезните си разговори, да пием чай. Беше ми мъчно, като си помислех, че това е последната ми доставка, преди да се преместя. О да — обърна се към Слейд, давах си сметка, че полицията е по петите ми, макар да си признавам, че не съм преценил точно колко близо. И макар да изглежда, че диамантите засега са изчезнали, рано или късно ще открия Майкъл.
— Те не са у него — бързо изрече Джесика и сграбчи ръката на Чеймбърс, която отново я задуши.
— Не са? — Думите прозвучаха тихо и любезно. Слейд се накани да се хвърли напред, но Чеймбърс го изгледа предупредително. — И къде са?
Джесика преглътна мъчително, напрягайки слух да чуе воя на сирените. Защо още не идват!
— Ще ви покажа. — Може би ще успее да се спазари за кивота на Слейд. Ако го запази жив, а след това изведе Чеймбърс от магазина, поне за малко…
— О, не, няма да стане — отново засили натиска си той. Кажете ми!
— Не! — изшептя Джесика. — Ще ви заведа.
Без да продума, Чеймбърс свали пистолета от слепоочието й и го насочи към Слейд.
— Не, недейте! У дома са — трескаво извика тя. — Имам сейф в стената на салона. Не стреляйте по него, моля ви! Ще ви кажа комбинацията. Трийсет и пет надясно, дванайсет наляво, пет надясно и двайсет и три наляво. Всичките са там, не позволих на Майкъл да ги вземе.
— Правилно — отвърна Чеймбърс. — И достоверно. Обичам ви, скъпа, така че ви съветвам да си затворите очите. Когато дойде вашият ред, обещавам да го направя колкото е възможно по- безболезнено.
В мига, в който Слейд се хвърли, Джесика инстинктивно извика.
— Не! — Използвайки цялата си тежест и адреналина на страха, тя се стовари върху ръката, която държеше оръжието. Чу изстрела да отеква в главата й, докато политаше, после грубо бе отблъсната встрани.
Джесика се строполи на пода. При допира с дъските усети болка в рамото и метален вкус на кръв в устата си, докато се опитваше да се изправи. Когато отметна косата от очите си, видя как Слейд забива юмрук в лицето на Чеймбърс. Докато се свличаше на пода, едрият мъж сякаш се разпадаше на съставните си части.
Толкова бързо, помисли си замаяно. Всичко приключи толкова бързо. В един миг и двамата бяха на ръба между живота и смъртта, а в следващия всичко беше свършило. Никога повече няма да е сигурна за живота си — нито за миг. Подпря се уморено на някакъв скрин.
— Слейд…
— Донеси ми въже или някаква връзка от задната стая, глупачка такава!
Джесика притисна пръсти между веждите си и задуши нервния кикот. Какъв романтичен завършек, каза си, докато се препъваше слепешком към склада. Опита се да проясни мъглата, която се спускаше над очите й, и успя да открие някаква връзка от опаковка. За момент остана загледана в нея, без да може да си спомни за какво й е необходима.
— Ще побързаш ли! — извика й Слейд.
Реагира автоматично и изпълни нареждането му. Десет и петнайсет, отбеляза, докато минаваше край часовника. Как е възможно да е едва десет и петнайсет? Възможно ли е човек да стигне толкова близо до смъртта и после да се спаси само за някакви си десет минути? Слейд издърпа връзката от ръката й, без да погледне нагоре.
— Дявол да те вземе, Джес, най-голямата глупост, която можеше да направиш! Какво, по дяволите, си въобразяваше, като нахлу по този начин? Знаеш, че ти беше казано да не напускаш къщата. — Слейд изля порой ругатни, докато продължаваше да завързва изпадналия в безсъзнание Чеймбърс.
— Майкъл ми каза в десет часа — тихо изрече тя, — и си помислих…
— Ако въобще имаше малко ум в главата си, щеше да си стоиш у дома, както ти беше наредено. Какво си представяше, че ще можеш да направиш, като дотърчиш тук? По дяволите, беше ми в ръчичките, преди да връхлетиш през вратата. Но и това не ти стигаше! — Затегна възлите, после я побутна пътьом и се насочи към телефона. — След това пък взе, че се хвърли върху пистолета! — Рязко издърпа слушалката и започна да набира номера. — Можеше да те простреля.
— Да. — Джесика се взираше с нямо изумление в избилите по ръкава й петна. — Мисля, че ме е прострелял.
— Какво? — Извърна се гневно, после изпусна слушалката от внезапно безжизнените си пръсти. — О, Господи! — С две крачки се озова до нея и откъсна ръкава на пуловера й от шева. — Джес, ти си ранена!
Свъсила съсредоточено вежди, тя се взря в раната.
— Да, наистина — изрече с неестествено спокойния глас на пиян. — Не го чувствам. Трябва ли да ме боли? Има много кръв.
— Млъкни, по дяволите, просто млъкни! — Бързо огледа раната и установи, че куршумът е преминал чисто през плътта. Плътта на Джеси, помисли си той. Стомахът му се сви. Съблече ризата си и я нави като турникет. — Глупава идиотка, имаш късмет, че не е минал през главата ти! — Ръцете му трепереха и затова се забави с възела.
— Беше съвсем малък пистолет — продума тя.
Той я изгледа свирепо. Забеляза, че очите й бяха замъглени.
— Куршумът си е куршум — измърмори Слейд. Усети топлата й кръв по ръцете си и преглътна. По голия му гръб се плъзна струйка пот. — Дявол да го вземе, Джес, какво се опитваше да направиш, като подскочи така? Знаех как да се справя.
— Ужасно съжалявам. — Главата й леко се олюля, когато я отметна назад и се опита да го фокусира с поглед. — Колко невъзпитано от моя страна да препреча куршума, предназначен за теб.
— Не се прави на умна сега — отвърна през зъби той. — Кълна се, че ако от теб не се лееше кръв, щях да те натупам. — Искаше да я вземе в ръцете си, но се ужасяваше, че ще се разпадне. Гърлото му пресъхна от собственото му тежко дишане. След като приключи с бинтоването на раната, Слейд здраво я задържа с ръка. — Сигурно си видяла този номер в някой от глупавите си филми. Затова ли се хвърли върху пистолета?
— Не. — На Джесика й се струваше, че плува, докато Слейд я водеше към един стол. — Всъщност, сержант, направих го, защото помислих, че ще те убие. Тъй като съм влюбена в теб, не можех да позволя такова нещо. — При тези нейни думи той се закова на място и сведе поглед към нея. Когато отвори уста, за да проговори, установи, че е неспособен да издаде дори и звук. Ръката му пусна рамото й, което не беше ранено. — Ужасно съжалявам — изрече с натежал глас Джесика, — но мисля, че ще припадна.
Последното, което успя да чуе през жуженето в главата си, беше порой ругатни.
Джесика постепенно дойде в съзнание сред мъгла от белота. Имаше усещането, че тялото й се рее отделно от съзнанието. Дори постоянното пулсиране в рамото изглеждаше като отделено от нея. Бялото помръкна до сиво, после постепенно отново се проясни.
С притъпено от лекарствата любопитство премести внимателно поглед. Всички стени са бели, отбеляза мислено. На прозорците имаше хоризонтални щори, през които се мяркаха ивици тъмно небе. Щорите също бяха бели, както и превръзката през рамото, което не чувстваше като част от себе си. Спомни си!
Въздъхна и се загледа в синя пластмасова кана и чиста пластмасова чаша. Болница, помисли си с недоволна гримаса. Мразеше болници. Някакво лице се надвеси над нея и закри полезрението й. Кехлибарените очи се вгледаха в светлосини. Доста приятни очи, реши Джесика, върху гладко, кръгло лице със съвсем лека двойна брадичка. Забеляза бялата престилка и стетоскопа.
— Доктор — изрече с пресипнал глас, който я накара да се намръщи.
— Как се чувствате, мис Уинзлоу?
Джесика се замисли сериозно за момент.
— Все едно, че са ме простреляли.
Той гръмко се разсмя и напипа пулса й.
