— Лека нощ, Майкъл.
Слейд изчака да чуе затварянето на входната врата.
— Какво недоразумение си имала с Дейвид?
— Нямаше нищо общо с това, беше лично.
— Точно сега нищо не е лично.
— Но това беше. — Извърна се и го погледна уморено, но той забеляза упоритата бръчица между веждите й. — Имам право на някои лични тайни, Слейд.
— Казах ти да не се виждаш с никой от тях насаме — напомни й той.
— Арестувай ме — сопна му се тя.
— Не ме предизвиквай — посрещна открито сърдития й поглед. — И не го прави отново.
— Да, сержант. — С въздишка на неудовлетворение, Джесика прокара ръка през косата си. — Съжалявам.
— Не се извинявай — строго отвърна той. — Просто прави каквото ти е казано.
— Мисля да се качвам горе. Уморена съм — допълни тя, без да поглежда към него.
— Добре. — Стоеше, без да сваля очи от нея. — Поспи малко.
— Да, да, ще поспя. Лека нощ, Слейд.
Той се заслуша как изкачва стъпалата, после стана и захвърли цигарата си в огъня.
Горе, Джесика напълни ваната. Точно това й трябва — каза си тя — аспирин за главоболието и гореща вана за напрежението. И после ще заспи. Трябва да заспи — тялото й плачеше за сън. За първи път в живота си Джесика изпитваше почти безтегловното състояние на истинското изтощение. Изчака банята да се затопли от парата и се отпусна във ваната.
Знаеше, че не е заблудила Слейд. Джесика не беше толкова глупава, за да мисли, че е приел извинението й, че е уморена. Той не по-зле от нея самата разбираше какво става в главата й. Посещението на Майкъл беше последната капка в един ден, изпълнен с неизречени страхове и постоянно напрежение.
Нищо не се случи, помисли си отчаяно тя, докато оставяше водата да се плиска отгоре й. Колко време ще трябва да чака? Още един ден? Седмица? Две? Въздъхна дълбоко и затвори очи. Цяло щастие ще бъде, ако успее да преживее тази нощ, да не говорим за цяла седмица в очакване и неизвестност.
Мисли само за следващия час, посъветва се сама. Сега е седем вечерта. Ще мисли само как да изкара до осем.
В осем и двайсет Слейд методично мина през всички помещения на първия етаж и провери всички ключалки. През целия непоносимо дълъг ден беше очаквал телефонното обаждане, което да му каже, че мисията му е приключена. Мислено проклинаше Интерпол, ФБР и Додсън. Според него всичките бяха еднакво виновни. Джесика няма да може да издържи още много — това се разбра ясно при посещението на Майкъл.
И още нещо стана ясно. Слейд установи, че е на косъм от пристъпването на последната граница. Ако не беше проехтял звънецът на вратата, щеше да изрече неща, които е най-добре да останат неизречени, да поиска неща, които няма право да иска от една уязвима жена.
Би могла да каже „да“. Щеше да каже „да“, поправи се той и пристъпи покрай заспалия Юлисис. И щеше да съжалява, продължи размишленията си, когато ситуацията се промени и животът й отново се върне към нормалния си ход. И какво, ако я беше попитал, а после се бяха оженили, преди тя да има време да го обмисли? Хубав начин да се объркат две съдби, каза си той. По-добре е да прекъсне още сега, да се отдръпне, докато отново са в ролите на полицая и обекта на неговата мисия.
Сега поне се намира горе и си почива, а не е до него, за да го изкушава. Така му беше по-лесно да разглежда нещата в перспектива.
Прислугата се беше оттеглила в своето крило. Чуваше се тих говор на телевизор и поскърцване на дъски. След като приключи с проверката, ще се качи горе и ще пише. Слейд разтърка тила си, където се беше съсредоточило напрежението. А после ще спи в собственото си легло, сам.
Тъкмо се отправяше към кухненската врата, когато видя как топката бавно се завърта. Напрегна мускули, отстъпи назад в сянката и зачака.
Осем и половина. Джесика отново погледна часовника, докато бродеше из стаята си. Нито банята, нито аспиринът успяха да я успокоят достатъчно, за да приближат поне малко съня. Ако Слейд се беше качил, помисли си тя и тръсна глава. Ставаше прекалено зависима, а това не беше характерно за нея. И все пак, чувстваше, че нервите й ще се отпуснат поне малко, ако може само да чуе ударите на машината му.
Час за час, напомни си тя и още веднъж погледна към часовника. Добре, издържа от седем до осем, но няма да издържи до девет. Джесика се предаде и отново тръгна да слиза на долния етаж.
Ако се разсърди, каза си тя, ще трябва просто да се справя по най-добрия възможен начин. Да стои затворена в къщата само по себе си е достатъчно тежко, за да трябва и да се ограничава единствено до стаята си. Съгласна е да запълни още малко време с онази глупава игра на карти — каквото и да е, стига да е заета, докато…
Мислите й бяха рязко прекъснати, когато стигна в долния край на стълбата. За втори път вратата на салона беше затворена. По гърба й премина тръпка. Реши да се върне в стаята си и да се престори, че изобщо не е излизала оттам. Отстъпи крачка назад, преди сама да се възпре.
Не беше ли казала на Слейд да не иска от нея да бяга? Това е нейният дом, напомни си Джесика, докато пристъпваше напред. Каквото и да става в него, то е нейно задължение. Пое дълбоко дъх, отвори вратата на салона и натисна копчето на лампата.
Слейд изчака, докато задната врата се отвори тихо. Отначало се появи само сянка, но силуетът му се стори познат. Успокоен, той пристъпи на лунната светлина. Дейвид се извърна стреснато и изруга.
— Изкарахте ми акъла — възнегодува той и затръшна вратата след себе си. — Какво правите тук в тъмното?
— Просто проверявам вратите — невъзмутимо отвърна Слейд.
— Тъкмо навреме — промърмори Дейвид. След като включи осветлението, той се приближи до печката. — Искате ли кафе? — запита намусено.
— Благодаря. — Слейд придърпа един стол и зачака Дейвид да излее мислите си.
Последният доклад, който беше получил от Брустър, изясняваше нещата около Дейвид. Името, снимката и пръстовите му отпечатъци бяха подложени на най-сериозна компютърна проверка. В продължение на цял месец беше проследена всяка негова стъпка. Дейвид Райе се оказа точно такъв, какъвто изглеждаше — малко дързък млад мъж, който има талант на счетоводител и обича антикварните предмети. Освен това той имаше, поне в собствените си представи, дискретна връзка със студентка по медицина. Слейд си припомни почти бащинските забележки на Брустър относно увлечението на Дейвид.
Макар първоначално да изпита известно угризение, че не съобщи на Джесика информацията за чистото досие на Дейвид, по-късно Слейд реши, че и без това й е достатъчно трудно да се владее. По-добре е за нея да подозира и двамата, отколкото да е сигурна, че Майкъл Адамс е затънал до гуша в историята с контрабандата.
— Майкъл! — Джесика се взираше, изправена пред истината и не желаеща да повярва.
— Джесика! — Той се изправи с части от бюрото в ръцете си, като трескаво търсеше някакво достоверно обяснение за присъствието и действията си. — Не исках да безпокоя. Надявах се, че си заспала.
— Да, сигурна съм, че си се надявал. — Въздъхна и примирено и затвори вратата след себе си.
— Имаше проблем с тази част — започна Майкъл Исках да…
— Моля те, недей! — Джесика прекоси стаята, наля пръст бренди и го изпи. — Знам за контрабандата, Майкъл — заяви му с безжизнен тон. — Знам, че си използвал магазина.
— Контрабанда? Ама наистина, Джесика…
— Казах, недей! — извърна се рязко, пришпорена от гнева и отчаянието. — Знам, Майкъл! Също както полицията.
