започна да тършува вътре.
— Капиталът ти е малко по-големичък от моя — иронично подхвърли Слейд. — Половин цент на точка.
— О кей, скъпернико. — Джесика откри колода карти и отвори кутията. — Приготви се да губиш.
— Така и стана — и то съкрушително. По предложение на Слейд се настаниха в салона. Замисълът му беше, че мекият диван и тихият огън ще я накарат да се отпусне, а от продължителната, отегчителна игра може да й се доспи. Вече беше стигнал до извода, че Джесика ще може единствено заспала да понесе чакането, без напълно да си загуби ума.
Но не подозираше, че тя толкова добре познава играта, нито пък че ще претърпи съкрушителна загуба.
— Джин — обяви отново Джесика.
Той погледна с отвращение картите, които нареждаше по масата.
— Никога не съм виждал човек с по-голям късмет.
— Опит — поправи го тя и събра картите, за да ги размеси.
— Работил съм в „Нравствената“ — подхвърли, докато тя раздаваше. — Мога да позная мошеника, когато го видя.
— Нравствената? — Джесика изду бузата си с език. — Сигурна съм, че е било много интересно.
— Имаше си своите моменти — измърмори той, загледан в картите, които му беше дала.
— В кой отдел си сега?
— „Убийства“.
— О! — Преглътна, но гласът й остана насмешлив. — Предполагам, че и там си има своите моменти. — Той изсумтя в отговор, което можеше да се приеме и като потвърждение. После пусна една карта. Джесика я вдигна и пъхна в своята ръка. Слейд присви очи, но тя само се усмихна. — Сигурно си срещал много хора покрай работата си. — Загледа се в картите си, после пусна една. — Затова героите ти притежават такава дълбочина.
За момент се замисли за хората от улицата — пласьори и проститутки, дребни крадци и жертви. Но все пак, в известен смисъл, имаше право. Когато навърши трийсет, Слейд смяташе, че е видял всичко, което може да се види. Но непрекъснато установяваше, че има и още.
— Да, срещал съм много хора. — Пусна нова карта и Джесика отново я взе. — Окошарвал съм няколко професионални картоиграчки.
Джесика му хвърли невинен поглед.
— Нима?
— Едната беше страхотна червенокоса дама — съчини набързо той. — Организираше минитурнири в някои от най-реномираните хотели в Ню Йорк. Мек южняшки акцент, бели ръце и белязано тесте. — Вдигна пробно картата към светлината, преди да я пусне. — Вкараха я за три години.
— Така ли? — Джесика поклати глава, докато посягаше към картата. — Джин!
— Стига, Джес, няма начин…
Тя свали картите с извинителен жест.
— Изглежда, има.
Огледа бързо картите й и изруга.
— О кей, това беше! — захвърли своите Слейд. — Изчислявай загубите ми, фалирах.
— Добре, я да видим… — Джесика захапа края на молива, докато преглеждаше бележника, в който бяха отбелязани точките от предишните ръце. — Този път ти намерих слабото място, нали? — Без да дочака отговор, тя започна да пише в бележника. — Според изчисленията, ми дължиш осем долара и петдесет и седем и половина цента. — Остави тефтера и му се усмихна. — Да ги направим осем долара и петдесет и седем кръгло.
— Колко си миличка!
— Просто си плати — протегна ръка с дланта нагоре. — Освен ако не искаш да опиташ двойно или нищо.
— В никакъв случай. — Слейд бръкна в джоба си и извади портфейла, после хвърли една десетачка на масата. — Нямам дребни. Дължиш ми долар и четиридесет и три.
Джесика се усмихна самодоволно и отиде да потърси чантата си в шкафа в коридора.
— Един долар… — разрови в портмонето си тя, след като отново се върна в салона — и… двайсет и пет, трийсет, четиридесет и три. — Пусна монетите в ръката му и се усмихна. — Разплатихме се.
— Няма да ти се размине толкова лесно — сграбчи я Слейд и я целуна дълго и силно. — Щом си решила да ме оскубеш — прошепна, като улови косата й в ръка, — поне трябва да си заслужава.
— Изглежда разумно — съгласи се тя и отново му поднесе устните си.
Господи, как я желае! — помисли си Слейд, докато се потапяше в усещането за нея. Завинаги. Вечно. Всички тези думи, за които никога не си беше позволявал да мисли. Между тях имаше стена — тънката стъклена стена на обществения статут, за която забравяше, когато тя беше в прегръдките му. Не беше в правото си да изпитва това, нито да моли за това, за което му се искаше да помоли. Но тя беше топла и мека и устните й откликваха с желание на неговите.
— Джес…
— Не говори — обви по-плътно ръце около него. — Просто ме целуни още веднъж. — Устните й се притиснаха в неговите и заглушиха думите, които напираха да бъдат изречени. И колкото по-дълго траеше целувката, толкова повече изтъняваше стената помежду им. На Слейд му се струваше, че я чува как се пропуква и се разпада на парчета.
— Джес… — прошепна отново и зарови лице в косите й. — Искам…
Тя трепна и Слейд изруга при звука от входния звънец.
— Аз ще отворя — каза Джесика.
— Не, остави Бетси. — Задържа я още миг, заслушан в ударите на сърцето й до гърдите му.
Джесика на драго сърце кимна с глава. Когато Слейд я пусна, тя се строполи в едно кресло.
— Глупаво е… — започна тя, но в този момент в салона влезе Майкъл.
— Джесика! — Без да обръща внимание на Слейд, той се приближи и взе ръката й. — Толкова си бледа, трябваше да си в леглото.
Усмихна му се, но не успя да възпре пръстите си, които стиснаха неговите.
— Знаеш, че ще полудея, ако остана в леглото. Казах ти да не се тревожиш, Майкъл.
— Как бих могъл? — Повдигна ръката й и докосна с устни ставите на пръстите й. — Особено с Дейвид, който цял следобед мърмори как не си знаела да се грижиш за себе си.
— Беше… — Замълча и хвърли бърз поглед към Слейд. — Беше само малко недоразумение помежду ни. Добре съм, наистина.
— Не изглеждаш добре, изглеждаш изтощена. — Майкъл се навъси. Проследи посоката на погледа й и се взря в Слейд. Откритието бе съпроводено от гняв и неприязън, последвани от примирение. — Трябваше да е в леглото — каза му рязко, — а не да забавлява гости.
Слейд сви рамене и също се настани в едно от креслата.
— Не е моя работа да казвам на Джес какво да прави.
— А каква точно е работата ви?
— Майкъл, моля те! — изпревари отговора на Слейд Джесика и нервно стана. — След малко се качвам, уморена съм. — После се извърна с безмълвна молба към Слейд.
— Много дълго те задържах от работата ти. Днес почти цял ден не си писал.
— Няма проблем. — Извади цигара. — Ще наваксам тази вечер.
Майкъл стоеше помежду им и очевидно не желаеше да си тръгне, макар да съзнаваше, че няма смисъл да остава.
— Ще си тръгна — каза след известно време, — ако обещаеш, че ще се качиш да си легнеш.
— Да, ще си легна. Майкъл… — Прегърна го и почувства познатото стегнато тяло, усети лекия аромат на одеколона му с дъх на морски бриз. — Двамата с Дейвид означавате толкова много за мен. Искаше ми се да можех да ти го кажа.
— Двамата с Дейвид — тихо повтори той и докосна с ръка косата й. — Да, знам. — Хвърли един последен поглед към Слейд, преди да я отдръпне от себе си. — Лека нощ, Джесика.
