Дванадесета глава
Слейд потисна усещането за нещо вече преживяно, докато чакаше в приемната на комисаря. Физиономията му беше малко по-мрачна от първия път, когато седеше тук. Бяха изминали три седмици, откакто напусна болничната стая на Джесика.
След като си тръгна от болницата, той се върна право в къщата. Там трябваше да се справи с напълно объркания и обзет от тревога Дейвид.
— Простреляна, какво искате да кажете с това простреляна! — Все още виждаше пребледнялото, напрегнато лице на Дейвид, все още чуваше разтрепераните му, сърдити слова. — Щом сте полицай, защо не я защитихте?
Нямаше отговор за това. Качи се да си събере багажа още докато Дейвид набираше номера на болницата. После пое към къщи, изминавайки километрите до Ню Йорк в замаяно изтощение.
Слейд си бе казал, че трябва да зачеркне Джесика, както беше зачеркнал и последната си мисия като полицай. Тя ще получи грижите и почивката, от които се нуждае. Когато е готова да се върне вкъщи, кошмарът ще бъде зад гърба й. А същото, казваше си той, ще важи за него.
После умората и пълното изтощение, които следват такъв продължителен период на крайно натоварване, свършиха останалото. Стовари се в леглото и спа непробудно цяло денонощие. Но тя бе първата му мисъл, когато съзнанието му се пробуди.
Обаждаше се в болницата всеки ден, като си повтаряше, че само довършва работата си. Съобщението беше винаги едно и също — почива спокойно. Имаше дни, когато Слейд трябваше да се пребори с неустоимото желание да се качи в колата и да се върне при нея. По-късно я изписаха. Каза си, че това вече е краят.
Слейд изцяло се отдаде на работата. Романът му беше завършен с шестнайсетчасов маратон, през което време вратата му остана заключена, а телефонът — изключен, след подаване на оставката оставаха само няколко задължителни посещения в участъка. Още неща за довършване. Подписа договора и изпрати на агента си копие от втория роман.
Отчетите и докладите по случая с контрабандата съживиха твърде отчетливо спомените за Джесика. Слейд попълни документите и отговори на въпросите с лаконичност, която граничеше с неучтивост. Прие професионалната оценка за работата си с ледено мълчание. Искаше да я приключи, да свърши. Напомняше си, че за първи път от трийсет и три години може сам да разполага с живота си. Но тя не го оставяше на мира.
Беше тук нощем, докато лежеше буден и неспокоен. Беше тук и следобед, докато изливаше мисловната си енергия в бележките за следващия си роман. Беше тук, винаги тук, независимо дали крачеше по улиците сам, или бе заобиколен с хора.
Виждаше я на брега, как се смее, а вятърът роши косите й, докато мята парчето дърво за кучето. Виждаше я в кухничката на магазина, как реже сандвичи, докато слънцето хвърля пъстри сенки по кожата й. Макар че се опитваше да го заглуши, чуваше я как шепне неговото име, докато лежи в прегръдките му, омекнала, гореща и нетърпелива. После я виждаше пребледняла и в безсъзнание… и кръвта й по ръцете му.
Чувството за вина го обсебваше, докато отново се хвърляше в работата, за да използва героите, които създаваше, да притъпят спомена за нея. Но те всички, изглежда, притежаваха частица от нея — някой жест, фраза или израз. Как би могъл да избяга от някой, който сякаш знае накъде ще побегне, с каква скорост и колко далеч?
Сега, седнал в приемната на Додсън, Слейд си казваше, че това вече ще бъде краят. През цялото време знаеше, че комисарят ще поиска лична среща. Приключи ли веднъж с него, всички връзки ще бъдат прекъснати.
— Сержант?
Вдигна поглед към секретарката, без този път да обръща внимание на леката, подканваща усмивка, която му отправи. Изправи се мълчаливо и я последва в кабинета на Додсън.
— Слейд! — Додсън се облегна назад и леко кимна към секретарката си. — Никакви обаждания — нареди й той. — Заповядай, седни! — Слейд се подчини безмълвно, а комисарят продължи да дърпа с наслада от пурата, докато връхчето й се разгоря. Димът се издигна към тавана в спираловидна струйка, която Додсън изгледа с видимо възхищение. — Е, значи приемаш поздравления. — Понеже Слейд му отвърна с все същия безмълвен поглед, той допълни: — За книгата. — Докосна разсеяно с пръсти малката игла на вратовръзката си. — Съжаляваме, че ще те загубим. — Без да промълви, Слейд зачака да приключат с любезностите. — Във всеки случай — Додсън се наведе напред, за да тръсне пепелта от пурата, — по всичко изглежда, че последният ти случай е приключен напълно успешно. Не се съмнявам, че ще има присъда. Сигурно знаеш, че Майкъл Адамс направи пълни признания? — Отправи многозначителен поглед към Слейд, но не получи отговор. — Ефектът на доминото, изглежда, много добре проработи в този случай — едно име води до друго. Така, както върви, ще разполагаме с достатъчно материал за Чеймбърс, за да го елиминираме. Заговор за убийство, съучастие в убийство, опит за убийство — може би дори убийство по онзи случай в Париж — да не говорим за кражба и контрабанда. Да… — Додсън с интерес се загледа във върха на пурата. — Мисля, че за доста време няма да се налага да се тревожим за него. — Изчака цели трийсет секунди, после продължи, все едно, че води двустранен разговор. — Ще дадеш показания, естествено, когато му дойде времето, но това едва ни много ще попречи на новата ти професия. — Твърдоглав, млад глупак, каза си наум, докато дърпаше от пурата. Реши да провери стоманената воля на младия мъж, споменавайки едно име. — Джесика ми каза, че дала на Майкъл няколко хиляди долара, за да подпомогне бягството му. — Докато наблюдаваше за някаква реакция, забеляза съвсем леко трепване в погледа на Слейд. Появи се, после веднага изчезна. Това беше всичко, което му бе нужно, за да потвърди подозрението, което зрееше в ума му след срещата с кръщелницата му. — Тя смята, че това я прави съучастник. Странно, но Майкъл изобщо не е споменал, че му е давала пари — а и аз лично разговарях с него. Носят се слухове, че ти също си се виждал с него веднага след като са го докарали… — Додсън нарочно не довърши изречението. Като видя, че Слейд не се хваща на въдицата, той продължи невъзмутимо. Беше пречупвал няколко костеливи ореха в кариерата си — на улицата и зад бюрото. — Предполагам, че няколко поделящо подбрани думи са били достатъчни Майкъл да си затваря устата, а и Джесика може да си позволи да загуби някоя и друга хилядарка. Обаче може да се окаже, че ще имаме известни неприятности да я накараме да си затваря устата — усмихна се той. — Тази нейна будна съвест, нали знаеш.
— Как е тя? — Думите се изплъзнаха, преди Слейд да успее да ги спре.
Макар че тихичко изруга под носа си, Додсън не даде признаци да е забелязал.
— Изглежда много добре — завъртя се леко на стола. — Да ти кажа, Слейд, бях потресен, когато я посетих в болницата. Не знам Джесика да е била болна някога през живота си и… ами такъв удар. — Слейд извади цигара и щракна клечка кибрит с рязка, премерена сила. — Но се е съвзела — продължи комисарят, доволен от реакцията.
— Напълно подлуди доктора, докато не я пусна, а след това веднага се върна на работа.
— Този неин магазин — усмихна се за момент Слейд. — Не ми се вярва шумът около случая да навреди с нещо на бизнеса й.
Додсън не пропусна да забележи напрегнатите му рамене и доста се забави, докато изтръскваше пепелта от пурата си.
— Говори много хубави неща за теб.
— Нима? — Слейд издуха дълга струя дим. — Задачата ми беше да осигуря безопасността й и се справих забележително зле.
— Тя е в безопасност — поправи го Додсън. — И все същият инат, както винаги. Двамата с Дейвид се опитахме да я убедим да замине за Европа, да си даде малко време, за да се съвземе. Не ще и да чуе. — Облегна се назад, а по устните му заигра лека усмивка. — Казва, че никъде няма да мърда.
Очите на Слейд се отклониха от гледката през прозореца и се приковаха в тези на Додсън. Чувствата изригнаха в тях мигновено и неудържимо, после отново бях потушени.
— Трудно е за вярване — издума тихо. — Преди не мислеше така.
