— И тя така ми каза — изпука с пръсти Додсън. — Даде ми пълен отчет — с доста повече подробности, които ти си пропуснал. Очевидно — продължи Додсън, забелязвайки как Слейд присвива очи, — ти се е отворила доста работа.
— Предостатъчно — отвърна Слейд. Додсън сви устни — в размисъл или в знак на съгласие. Слейд не би могъл да каже.
— Джесика, изглежда, смята, че се е справила с положението ужасно зле.
— Справи се дори много добре — възрази под носа си Слейд. — Ако се беше предала, винаги можех да я извела.
— Да, е… има различия в гледните точки, разбира се. — Погледът на Додсън се спря на рамката със снимките на жена му и децата им. Той също беше имал известни… различия в гледните точки с тази дама от време на време. Спомни си израза в очите на Джесика, когато попита за Слейд. — Естествено, сега, когато всичко приключи — продължи да опипва почвата, — не съм напълно сигурен дали няма да се предаде.
— Закъсняла реакция.
Слейд потисна мигновеното си желание да защити и предпази.
— Ще се справи без проблем и с последиците. В къщата има достатъчно хора, които да се погрижат за нея. Додсън се разсмя.
— Обикновено е точно обратно. През половината време Джесика се грижи за персонала си. Естествено, Бетси ще мърмори известно време, докато накрая Джесика е готова да закрещи. Но няма да го направи, разбира се. Бетси е с нея вече почти двайсет години. А и готвачката е почти от толкова време. Прави страхотни бисквити. — Замълча и се замисли. — Струва ми се, че беше преди три години, когато Джесика пое всичките й медицински разходи, след като получи удар. Предполагам, че си видял и стария Джо, градинаря.
Слейд изсумтя и смачка цигарата.
— Трябва да е на деветдесет.
— Деветдесет и две, ако не ме лъже паметта. Сърце не й дава да го освободи, затова през лятото наема едно момче за тежката работа. Малката прислужница, Каръл, е дъщеря на шофьора на баща й. Джесика я взе, когато бащата на момичето почина. Такава си е Джесика! — въздъхна няколко пъти. — Почтена. Почтеността е едно от най-хубавите й качества, но и едно от най-досадните. — Сега, каза си Додсън, е моментът да хвърли бомбата. — Наела е адвокат за Майкъл.
Този път реакцията беше бърза и яростна.
— Какво е направила?
Додсън безпомощно вдигна ръце с дланите нагоре, докато в същото време се мъчеше да сдържи усмивката си.
— Заяви ми, че смятала това за свой дълг.
— И как е стигнала до този извод? — запита Слейд. Самообладанието му се изпари и той скочи и закрачи из стаята.
— Ако не бил работил за нея, нямало да се забърка в тази каша… — сви рамене Додсън. — Не по-зле от мен знаеш как работи умът й.
— Да, когато изобщо работи. Именно Адамс я е замесил; Той е виновен за всичко, което й се случи. На два пъти едва не я убиха, защото не му е стигнал куражът да и защити.
— Така е — кротко се съгласи с него Додсън. — Той е виновен. — Ударението върху личното местоимение беше слабо, но изпълнено с подтекст. Това накара Слейд да се обърне. Додсън срещна очите му с поглед, който бе твърде разбиращ и знаещ. Помисли си, че Слейд за момент заприлича на баща си — импулсивен, емоционален, невъздържан. Но Том, каза си Додсън, никога не би могъл да се бори с такива бурни чувства и да излезе победител. Слейд отново му обърна гръб.
— Щом като иска да му наеме адвокат — каза по-тихо, — това си е нейна работа. Изобщо не ме интересува.
— Не?
— Вижте, комисар… — В пристъп на ярост, Слейд рязко се извърна към него. — Поех задачата и приключих с нея. Написах отчета и се явих на доклад. Подал съм също и оставка. За мен е свършено.
Интересно, колко време ще успееш да се убеждаваш в това, каза си мислено Додсън. После се усмихна и протегна ръка.
— Да, както вече казах, съжаляваме, че те губим.
Въздухът миришеше на сняг, когато Слейд се измъкна от колата. Вдигна очи към небето — нямаше луна, нито звезди. Духаше пронизителен нощен вятър, който свиреше в голите клони на дърветата. Премести поглед към къщата. Тук-там проблясваха светлини — в салона, в спалнята на Джесика. Както се беше загледал, лампата на горния етаж угасна.
Може би си е легнала, помисли си той и се приведе срещу вятъра. Трябва да си вървя, изобщо не трябваше да идвам. Но в същото време, докато си го повтаряше, Слейд изкачи стъпалата към входната врата. Казваше си, че трябва да се обърне, да се качи в колата и да подкара назад. Прокле демона, който го бе пришпорил да предприеме това пътуване. Вдигна ръка да почука.
Преди юмрукът му да успее да докосне дървото, вратата се разтвори широко. Чу веселия смях на Джесика, усети бързо отъркване на козина в краката си. После я улови както беше хукнала след Юлисис.
Всичко, всичко, което се беше мъчил да забрави, го връхлетя отново в този единствен миг — усещането за нея, уханието, вкусът на кожата й под устните си. После Джесика отметна глава и го погледна право в лицето.
Очите й развълнувано проблясваха, кожата й бе зачервена от смях. Докато стоеше сковано, устните й се извиха в усмивка, предназначена за него. Почувства как краката му омекват.
— Привет, Слейд! Извинявай, едва не те повалихме.
Думите й съдържат повече истина, отколкото сама предполага, помисли си той. Пусна я бързо и отстъпи крачка назад.
— Излизаш ли?
— Само да потичам с Юлисис. — Джесика надникна над рамото му. — Но той вече избяга. — Отново насочи поглед към него и му протегна ръка. — Радвам се да те видя. Влез да пийнеш нещо. — Слейд пристъпи предпазливо вътре, но отбягна протегнатата ръка. Тя се отдалечи да остави якето си на парапета на стълбището и за момент здраво стисна очи, докато беше с гръб към него. — Да идем в салона — предложи весело, след като отново се извърна към него. — Там има хубав огън.
Без да дочака отговора му, Джесика се понесе нататък. Слейд отбеляза, че отново се движи с предишната скорост. И сенките под очите й бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували. Беше същата, както в началото — жена с безгранична енергия. Последва я бавно в салона. Тя вече наливаше скоч в една чаша.
— Толкова се радвам, че дойде, къщата е прекалено тиха. — Джесика вдигна гарафата с вермут, без никаква представа какво има вътре. Продължи да говори, докато наливаше. — Няколко дни беше прекрасно, но сега почти съжалявам, че освободих всички. Естествено, наложи се да излъжа, за да ги отпратя. — Говориш прекалено бързо, каза си тя, но не можеше да се спре. — Казах на Дейвид и на цялата прислуга, че заминавам за Ямайка да се излежавам на слънце за една седмица, после им купих самолетни билети и ги измъкнах от къщата.
— Не е трябвало да оставаш сама — погледна я навъсено, докато му подаваше чашата.
— Защо не? — отметна косата си със смях тя. — Не можех да издържам повече да се отнасят с мен като с инвалид. Достатъчно ми беше в болницата. — Отпи от машата и се извърна към огъня. Няма да му позволи да види болката й. Всеки ден, който прекара затворена в онази стерилна, бяла стая, очакваше обаждането му, взираше се във вратата за посещението му. Нищо. Беше си отишъл от живота й, когато бе прекалено слаба, за да го предотврати. Слейд се взираше в слабичкия й, изправен гръб и се питаше как ще може да си тръгне, без да я докосне.
— Как си? — Въпросът прозвуча рязко и лаконично. Пръстите на Джесика стиснаха по-здраво чашата. Интересува ли те? Отпи от вермута и преглътна думите обратно. После се обърна и му се усмихна.
— Как изглеждам? — Взря се в нея, докато желанието заседна като твърда топка в стомаха му.
