— Трябва да качиш още някой килограм.
Джесика се изсмя късо.
— Много ти благодаря. — Изпитваше нужда да прав нещо и затова се приближи и започна да си играе с клавишите на пианото. — Завърши ли книгата?
— Да.
— Значи всичко е наред при теб?
— Всичко е направо прелест. — Отпи с желание алкохолът да притъпи болката.
— Майка ти хареса ли фигурката?
Той объркано свъси вежди.
— О, да. Да, хареса я.
Останаха в мълчание, подчертано от пукота на дървата и заглъхващите ноти. Има твърде много за казване, помисли си Слейд. Или няма какво да се каже. Още веднъж се прокле, че не прояви достатъчно воля, за да стои настрана.
— Върна ли се на работа? — попита на глас.
— Да. Имаме цял куп клиенти, откакто се прочухме. Предполагам, че постепенно ще намалеят. Напусна ли полицията?
— Да.
Отново настъпи тишина, още по-плътна. Джесика с взираше в клавишите на пианото, сякаш се кани да напише симфония.
— Искал си да приключиш работата си, така ли? — изрече тихо тя. — Аз недовършена работа ли съм, Слейд?
— Нещо такова — промърмори той.
При тези думи тя вдигна глава и му хвърли унищожителен поглед. После се обърна и се приближи до прозореца.
— Добре тогава — прошепна едва чуто. Пръстът й започна да чертае сложен лабиринт по стъклото. — Мисля, че казах на представителите на властта точно каквото трябва. В болничната ми стая непрекъснато пристигаха мъже в тъмни костюми. — Отпусна ръка край тялото си. — Защо не дойде да ме видиш… или поне не се обади? — Гласът й укрепна, докато се взираше в отражението на лампата в прозореца. — Не трябваше ли да има някакъв последен разговор за отчета ти… или за това дойде тази вечер?
— Не знам защо дойдох, по дяволите! — отвърна той сърдито, после остави празната си чаша. — Не дойдох да те видя, защото не исках да те виждам. Не ти се обадих, защото не исках да говоря с теб.
— Е, това определено изяснява нещата.
Слейд пристъпи към нея, спря се, после пъхна ръце в джобовете си.
— Как е ръката ти?
— Добре е. — Посегна разсеяно да докосне раната, която бе заздравяла, и си помисли за онази, която не беше. — Докторът каза, че дори няма да ми остане белег.
— Страхотно. Направо страхотно. — Слейд измъкна пакет цигари, после ги захвърли на масата.
— И аз се радвам — спокойно продължи Джесика. — Не обичам белезите.
— Наистина ли мислеше онова, което каза? — Изскочи от устата му, преди да успее да го възпре.
— За белега ли?
— Не, не за проклетия белег! — Прокара обезсърчено ръка през косата си.
— Опитвам се винаги да говоря само това, което наистина мисля — тихо изрече тя. Сърцето й се беше качило в гърлото, докато се опитваше да произнася внимателно всяка дума.
— Каза, че си влюбена в мен. — Всеки мускул по тялото му се напрегна. — Сериозно ли го каза?
Джесика пое дълбоко дъх и се извърна обратно към него. Лицето й беше спокойно, погледът — уверен.
— Да, сериозно.
— Това е изкривеното ти чувство за благодарност — отвърна той, после отиде до огъня и отново се върна.
Нещо в нея започна да се стопля. Джесика усети как едновременно я изпълва облекчение и смях.
— Мисля, че бих могла да направя разлика — отбеляза тя. — Понякога съм много благодарна на месаря за някое хубаво парче, но не съм се влюбила в него… все още.
— О, много забавно — хвърли й гневен поглед Слейд. — Не виждаш ли, че всичко беше заради обстоятелствата, поради самата ситуация?
— Така ли? — усмихна се Джесика, докато се приближаваше към него. Слейд отстъпи назад.
— Не искам абсолютно нищо от теб — каза й той разгорещено. — Искам добре да го разбереш.
— Мисля, че разбирам. — Повдигна ръка и докосна лицето му. — Мисля, че много добре разбирам.
Хвана я за китката, но не успя да събере сили да я отблъсне.
— Знаеш ли какво изпитах, докато те държах в безсъзнание… и с ръце, изцапани от кръвта ти? Знаеш ли какво ми беше да те видя в онова болнично легло? Виждал съм трупове с повече цвят. — Усети как пръстите му леко потрепериха, преди да пуснат китката й. — По дяволите, Джес! — прошепна и рязко се отдръпна, за да си налее още скоч.
— Слейд… — обви ръце около кръста му Джесика. Как не се беше сетила за това? — запита се тя. Защо не беше проумяла, че той ще обвинява себе си? — Аз бях тази, която се оказа в неподходящ момент на неподходящо място.
— Недей! — Постави ръце върху нейните и решително ги издърпа. — Нищо не мога да ти предложа, не разбираш ли? Нищо. Различни полюси, Джес. Ние дори говорим на различни езици.
Ако беше с лице към нея, щеше да види появилата се бръчица между веждите й.
— Не знам за какво говориш.
— Погледни това място! — посочи с жест стаята, докато се извърташе към нея. — Къде живееш, как живееш. Това няма нищо общо с мен.
— О! — нацупи устни и се замисли тя. — Значи си бил сноб.
— Дявол да те вземе, нищо ли не можеш да разбереш? — сграбчи я гневно за раменете. — Не те искам.
— Опитай пак — предложи тя.
Слейд отвори уста, после отново я разтърси, за да заглуши отчаянието си.
— Нямаш право. Нямаш право да се настаняваш така в главата ми. Искам да се махнеш. Веднъж и завинаги да се махнеш!
— Слейд — спокойно отвърна тя, — защо не престанеш да се съпротивляваш толкова и не го приемеш? Никъде няма да ходя.
Как ръцете му намериха пътя в косите й, той не разбра. Но се озоваха потънали дълбоко в тях. Съпротивлявайки се до последно, той се предаде.
— Обичам те, по дяволите! Иде ми да те удуша заради това. — Очите му станаха тъмни и буреносни. — Завладя ме — изрече обвинително, когато тя го погледна спокойно и сериозно. — Още от самото начало ме завладяваше, докато вече не можех да дишам без теб. За Бога, подушвах те дори в полицейския участък! — Тласкан колкото от гняв, толкова и от желание, той я привлече в ръцете си. — Мислех, че ще полудея, ако не те целуна отново. — Устните му се впиха в нейните не особено нежно. Но пък Джесика не търсеше нежност. Ето го неудържимия, болезнен допир, който бе копняла да усети отново. Желанието й се сля с неговото и се взриви. Останаха притиснати за един дълъг, трепетен миг.
— Желая те. — Думите му се отрониха накъсано, докато два чифта ръце се бореха с дрехите. — Веднага… — Напипа голите й гърди и простена. — Толкова време мина!
— Твърде много.
Думите вече бяха невъзможни. До тях огънят пращеше, нови пламъци лумваха по дървото. Вятърът трополеше по прозорците. Те не чуваха нищо, не усещаха нищо, освен себе си. Устни се търсеха, после се разкъсваха. Ръце изследваха, после завладяваха. Нямаше време за спомени. Зажаднели, двамата свършиха заедно, оставяйки пронизващото удоволствие да изтрие всички съмнения. Останаха притиснати един в друг, докато страстта изтляваше в задоволство.
Когато поиска да се премести от нея, Джесика го задържа.
— Не, не мърдай — прошепна тя.
